— Те вече се държат с него като с крал — разказа ѝ Уинтроу подир предишното подобно посещение. — Предоставят му неговия дял веднага, без никакви възражения или недоволство. И това не е всичко. Те излагат пред него проблемите си и очакват неговата присъда. Всякакви проблеми, от кражба на пилета до изневери. Той е изготвил планове за укрепяването на пристанищата, казва им какво да сринат и какво да издигнат на негово място.
— Той е благоразумен човек. Не съм изненадана, че хората се допитват до неговата присъда.
Уинтроу изсумтя.
— Благоразумен? Единственото благоразумие се съдържа в грижата за собствената му популярност. Аз бях с него, когато хората се допитваха до преценката му. Той ги изслушва внимателно, мръщи се и задава уточняващи въпроси. Но във всеки един случай взема онова решение, което съответства на настроението на тълпата, дори и когато това не е справедливо. Той не отсъжда, Вивачия. Той просто ги ласкае и ги кара да се чувстват оправдани. След като е издал присъдата си, той започва да се разхожда из града. „Нужен ви е кладенец, за да пиете по-чиста вода, казва им той. Сринете тази сграда, преди тя да е пламнала и да е отнесла целия град. Поправете пристана си. Колибата на тази вдовица се нуждае от нов покрив, погрижете се.“ Освен това той пръска пари, за да заплати собствените си предложения. Така излиза, че това е проява на неговата щедрост, а не връщане на част от онова, което те сами са му дали. Но хората не осъзнават това, а му се възхищават и възхваляват добродетелите му.
— И какво лошо има в това? Ти сам каза, че той им прави добро.
— Това е така — неловко призна Уинтроу. — Той ги насърчава да се отнасят добре с бедните и изнемощелите. Кара ги да повдигат чела и да се вглеждат отвъд непосредствения миг пред краката им. В последното поселище той им нареди да издигнат място, където децата им да се събират и да се учат. Там имаше един човек, който умееше да чете и пише. Кенит му заплати богато, за да преподава на децата.
— В такъв случай не разбирам защо намираш постъпките му за осъдителни.
— Не говоря за самите му постъпки. Те биха могли да се нарекат благородни. Съмняват ме мотивите му, Вивачия. Той иска да стане крал, затова ги кара да се чувстват добре. С парите, които те му дават, той купува онова, което те е трябвало да закупят сами. Той прави всичко това не защото то е правилно само по себе си, а защото ги кара да мислят добре за него и да се чувстват добре. Така хората ще започнат да свързват това усещане за гордост с неговите посещения.
Вивачия поклати глава.
— В това аз не виждам нищо лошо, дори напротив. Защо си толкова подозрителен към него, Уинтроу? Никога ли не ти е хрумвало, че той иска да стане крал на Пиратските острови, за да върши такива неща?
— А така ли е в действителност? — попита той.
На него тя дължеше истината. Ала това беше истина, която дори тя самата не притежаваше.
— Не зная — отвърна тя. — Надявам се, че е така. Но резултатът така или иначе е един и същ.
— За момента — призна Уинтроу. — Но не съм толкова сигурен, че нещата ще се задържат така.
Над този им неотдавнашен разговор тя размишляваше, докато наблюдаваше как лодката се приближава. Да, юношата бе неосновано подозрителен. Някаква свидлива част от него отказваше да признае Кенит като източник на добро — това беше всичко.
Край борда ѝ бе спусната въжена стълба, която да пресрещне лодката. Тази част от прекачването беше особено неприятна за Вивачия: в последно време Кенит бе настоял, че ще се изкачва и слиза по стълбата сам. Той действително се справяше, ала това му отнемаше дълго време. Вивачия се опасяваше, че всеки един миг той може да се подхлъзне и да полети към дъното на лодката под себе си. А най-големите ѝ страхове, на които се дължеше и тази ѝ неприязън, го виждаха как той полита във водата, където се удавя или бива разкъсан от змиите.
Змиите… Тази година те бяха възмутително многобройни. Вивачия не помнеше те някога да са били толкова много и тъй дръзки. Това се преплиташе със смущението ѝ.
Потракването на протезата най-сетне огласи палубата ѝ и позволи на фигурата да си отдъхне. Подир връщането си на борда Кенит неизменно пристигаше да я посети. Понякога Уинтроу пристъпваше подире му. В началото Ета също го бе придружавала, но в последно време бе започнала да отбягва предната палуба. Решение, което Вивачия напълно одобряваше.
Този път извръщането ѝ показа, че той е сам. Това осъзнаване разшири усмивката ѝ и прибави топлота към нея. Тези бяха любимите ѝ моменти: когато двамата оставаха сами и получаваха възможност да разговарят без въпросите и усъмнените погледи на Уинтроу.