Ета бавно се приближи и надникна над рамото му.
— Каква е тази книга? — попита тя.
— Това е хер… книга, в която са описани различните растения, главно с акцент върху лечебните им качества и приложения. За първи път виждам толкова скъпо издание. — Юношата отгърна следващата страница, където го очакваше още красота. — Дори в манастирската библиотека нямаше подобни томове. Това е изключително ценна книга.
Той доближи пръст до едно от изображенията.
— Това е мента. Погледни с какъв труд художникът е изобразил жилките и дребните влакънца по краищата на всяко листо. Смайващо умение.
Двамата се намираха в каютата, в която по-рано се бе намирал затворен баща му. Разбира се, всички следи от пленничеството му отдавна бяха заличени. В каютата имаше единствено койка, сгъваемо бюро и сандък със свитъци и книги.
Уинтроу бе започнал уроците на Ета в капитанската каюта, само че Кенит скоро бе решил, че двамата прекалено разхвърлят с книгите и листата си, затова бе им наредил да продължат занятията в стаята на Уинтроу. Срещу тези нови обстоятелства момчето нямаше нищо против: за първи път то получаваше пълен достъп до толкова много литература.
Както за първи път държеше толкова скъпа книга в ръцете си.
— Какво пише? — колебливо попита Ета.
— И сама можеш да прочетеш — окуражи я младият жрец. — Опитай.
— Буквите са прекалено натруфени — оплака се жената. Въпреки това тя прие книгата, която Уинтроу внимателно ѝ предаде, и се навъси над страниците ѝ.
— Нека това не те обезкуражава. Преписвачът се е старал да украси почерка си, да обогати вида на всяка буква. Старай се да разпознаваш основната форма, без да се заглеждаш в декоративните детайли. Опитай.
Пръстът ѝ бавно започна да напредва по реда, съпровождащ разгадаването на отделните думи. Едновременно с това Ета ги изричаше безмълвно. Уинтроу трябваше да стисне зъби, за да устои на изкушението да ѝ помогне.
Накрая тя пое дъх и поде:
— „Тази билка е кралицата на всички лечебни растения, познати на човека. Отварата от пресните ѝ листа е незаменима срещу главобол…“
Тя рязко спря и затвори книгата. Уинтроу объркано погледна към лицето ѝ и видя, че тя е затворила и очите си. Изпод клепачите ѝ изникваха сълзи.
— Ти можеш да четеш — потвърди юношата. Той изрече тези думи неподвижен, застинал.
Двамата бяха преодолели труден път, за да достигнат до този момент: Ета се бе оказала трудна ученичка. Тя имаше буден ум, проблемът не се съдържаше в това. Проблемът беше, че уроците събудиха някакъв дълбок гняв у нея. В началото Уинтроу смяташе, че тази ярост е насочена към него. Ета се държеше грубо, отказваше помощта му, а после го обвиняваше, че той умишлено не ѝ обяснява, за да я изкара глупава. В тези си изблици тя без колебание захвърляше някоя безценна книга в стената или накъсваше някой свитък. Веднъж, при петия опит да ѝ обясни, че тя изписва определена буква грешно, Уинтроу повиши глас. В отговор тя го удари — не просто с плесница, а с юмрук — и изхвърча от стаята. Той така и не беше получил извинение за този удар.
Трябваше да изминат дни, преди той да осъзнае, че гневът ѝ не е насочен към него, а е предназначен за нейното собствено невежество: тя изпитваше срам от незнанието си. Чувстваше се унизена, когато трябваше да иска обяснения. Ако Уинтроу я насърчеше да опита да преодолее някоя трудност сама, Ета решаваше, че той ѝ се подиграва.
Нейната избухливост я превръщаше не само в трудна, но и нежелана ученичка. Прекомерната похвала носеше същия риск като липсата на помощ. Разбираемо, Уинтроу направи опит да се отърве от това си възложение. Той отиде при Кенит с тази молба.
Той очакваше, че пиратът ще отхвърли искането му. Вместо това капитанът наклони глава встрани и меко се осведоми дали Уинтроу наистина смята, че това е волята на Са. Този въпрос бе оставил юношата без думи, смаян.
— Защото тя е била курва, нали? — продължи Кенит с изражение на разбиране. — Ти не смяташ, че подобни знания биха ѝ помогнали с нещо. Тя те отвращава?
В думите на пирата нямаше гняв, само тиха мъка, пронизала Уинтроу. Наистина ли той гледаше с презрение на Ета? Наистина ли тайно вярваше в собственото си превъзходство — увереност, която би презрял у всеки друг?
— Не — заекна момчето и побърза да обясни. — Аз не я презирам. Тя е удивителна жена. Просто се боя…
— Зная от какво се боиш — топло се усмихна Кенит. — Чувстваш се неловко край нея, защото я намираш за привлекателна. Това не бива да те смущава, Уинтроу. Всеки нормален млад мъж би се изкусил в присъствието на чувствена жена като Ета. Тя не прави това умишлено, просто е приучена така от съвсем малка. За нея съблазняването е същата даденост, каквато е плуването за една риба. Съветвам те единствено да внимаваш в начина, по който я отхвърляш, защото би могъл да я нараниш много по-дълбоко, отколкото осъзнаваш.