Тя бе споделила тези си разсъждения с Брашън, а той ѝ бе отвърнал, че тя е свободна да замени всеки от тях: достатъчно беше да намери по-добри хора и да ги убеди да постъпят срещу същото заплащане.
Това бе сложило край на този им разговор.
— Иска ми се вече да бяхме вдигнали котва — промърмори Брашън.
— На мен също — призна Алтея. Но това беше само отчасти истина. Пробните излизания в морето бяха разкрили не само слабостите на екипажа: те бяха донесли знанието, че Парагон е далеч по-уязвим от очакваното. Да, той беше умело стегнат кораб. Когато Брашън най-сетне намери подходящото разположение на баласта, съдът започна да измества водата добре, но пак не плаваше като жив кораб. Това тя бе готова да приеме, стига Парагон да не пречеше на работата на моряците. Но не това я тормозеше.
Най-трудно за нея беше да наблюдава начина, по който корабът се измъчваше. Всеки път, когато Брашън наредеше промяна на курса, Парагон трепваше. Ръцете му неволно напускаха скръстването си и треперещи се протягаха напред. Корабът се усещаше почти веднага, стискаше зъби и отново скръстваше ръце. Но тогава прикритият страх намираше невидим израз в излъчване, което моряците усещаха. Те започваха да се споглеждат и да се оглеждат, дирещи източника на обзелото ги смущение. Още не осъзнаваха, че усещат страха на самия кораб. Това им незнание допълнително затрудняваше положението, но узнаването им би влошило ситуацията още повече. Въпреки това Алтея не възнамеряваше вечно да укрива това от тях. В подходящия момент тя щеше да им каже.
Търговецът Рестарт бе поправил каретата си. Тапицерията в купето беше сменена. Вратите се отваряха и затваряха с очакваната плавност, ресорите не стенеха при най-малкото раздвижване, а когато конете потеглиха, преходът към движение се оказа изненадващо плавен.
Във вътрешността не бяха останали никакви следи от свинска кръв. А при навлизането в града изникна вятър. И въпреки това Малта бе все така сигурна, че надушва миризмата на мъртво прасе.
Тя попи лицето си с парфюмираната кърпичка.
— Добре ли си, мила? — за десети път я попита майка ѝ.
— Нищо ми няма. Просто не спах добре. — Девойката се обърна към прозореца и зачака следващата реплика на Кефрия.
— Това е нормално. Днес корабът ни отплава, а до бала остават само осем дена.
— Напълно нормално! — побърза да се съгласи Давад Рестарт, усмихващ се към всички им. — Ще видиш, мила, това отплаване е моментът, в който нещата отново ще потръгнат за всички ни.
— Сигурна съм, че ще бъде така — съгласи се Роника. Но на Малта се стори, че баба ѝ по-скоро отправя молитва.
— И ето че пристигнахме! — възторжено изцвили Давад, в случай че останалите бяха пропуснали да забележат този факт. Каретата плавно спря. — Не, остани, остани — добави той, когато Кефрия посегна да отвори. — Това е работа на кочияша.
Робът действително скочи да им отвори вратата и да им помогне да слязат. Роника и Кефрия му благодариха, което породи у него смутен вид. Той дори хвърли бърз поглед към Давад, сякаш очакваше да бъде смъмрен. Нищо такова не последва, защото Търговецът бе зает да приглажда дрехите си.
Малта леко се навъси. Или Давад се бе замогнал в последно време, или бе решил, че няма основания да пести парите си. Поправената карета, обученият кочияш, новите дрехи… Беше очевидно, че той се подготвя за нещо. Тя реши да го наблюдава по-внимателно. В обществото Давад се оправяше плачевно, ала за сметка на това той притежаваше завиден нюх към трупането на печалби. Може би начинанието, с което се занимаваше той, можеше да донесе някакво предимство и на нейното семейство.
Роника се остави да бъде поведена под ръка от Търговеца. Всички жени от семейството, включително баба ѝ, бяха облекли най-хубавите си дрехи.
— На този ден не можем да си позволим да изглеждаме бедни — с настойчив глас бе настояла Роника Вестрит.
В жертва на подобаващия им вид се оказа принесена не една стара рокля. Всички тези одежди бяха изпрани, изгладени и нарязани, за да се преродят в нови форми изпод умелите ножици на Рейч. На бившата робиня трябваше да се признае, че тя умееше да разкроява: създадените от нея тоалети почти по нищо не отстъпваха на настоящата мода, която можеше да се види из улиците на града. Единствено слънчобраните, които трите жени носеха, бяха извън тон — миналогодишни.