Малкият Силдин също бе издокаран: в сини панталони и бяла риза. Той не изглеждаше особено доволен, защото непрекъснато посягаше да намества яката си.
— Един възпитан млад Търговец не рови из яката си — каза Малта, намръщена насреща му.
Брат ѝ отпусна ръка, но го стори навъсено.
— Ако се задуша, няма да доживея да стана възпитан млад Търговец — тросна се момчето.
— Свиквай — посъветва го сестра му и го хвана за ръка.
Денят беше топъл, вятърът донасяше със себе си приятна свежест, а пристанището бе обгърнато с обичайното си оживление. Малта и Силдин крачеха последни, подир майка си, която на свой ред вървеше след възрастната жена. Моряците се обръщаха след тях: нещо, което девойката не можеше да оцени видимо, но пак я изпълваше със задоволство. Някои от мъжете дори споделяха възхищението си с другарите, макар и по непристоен начин.
Рядко, в моменти като този, ѝ се приискваше да се беше родила в семейство от имигрантите от Трите кораба. Тогава тя щеше да притежава свободата да флиртува открито, да отвръща на отправените към нея подмятания и да избере за свой любим някой весел млад моряк, без никой да я съди. В последно време ѝ се налагаше да живее бедно като рибарско момиче, тогава защо не ѝ се полагаше съответстващата непринуденост?
Близо до западната стена баба им забави ход. Докато минаваше край закотвените живи кораби, тя не пропускаше да ги поздрави. И всеки от тях се отзоваваше, като прибавяше към своя отговор и пожелание за успешното пътуване на Парагон. Имаше и кораби, изричащи думите си като формалност, но други се изразяваха с неподправена топлота. А Роника Вестрит благодареше на всички им, без изключение.
Вълнението, съпроводило достигането на Парагон, изненада Малта. Това беше слепият кораб, безумният кораб, когото тя и близките ѝ се бяха жертвали да възстановят. Той леко се поклащаше във водата. Металните му елементи блестяха, дървените лъщяха. Той изглеждаше като съвсем нов. Фигурата му държеше главата си високо, скръстила ръце пред мускулестата гръд. Липсващите очи загрозяваха лицето му, но челюстта под тях бе масивна и сключена решително. Този кораб нямаше нищо общо с отломката, която тя беше виждала на плажа под скалите.
Силдин стисна ръката ѝ по-силно.
Баба им спря и се обърна към фигурата.
— Приветствам те, Парагон! — високо каза тя. — Прекрасен ден за отплаване.
— Поздрави и на вас, госпожо Вестрит. — И корабът неочаквано се усмихна. — Аз съм сляп, а не глух. Не е нужно да крещите.
— Парагон! — смъмри го Брашън. Той бе изникнал на предната палуба, а Алтея, слязла на брега, се приближаваше към тях.
— Всичко е наред, капитан Трел. Корабът е прав — отвърна Роника Вестрит, без да се наскърбява. — А денят наистина е прекрасен за едно ново пътуване.
В последвалата размяна на любезности между Брашън, кораба и баба ѝ Малта не се вслушваше. Тя се радваше, че корабът не е започнал да ридае или да беснее. Тя се бе опасявала, че той ще посрами отплаването си по подобен начин, с крясъци — както онзи път, когато беше слязла до плажа, за да види как напредва ремонтът. Тогавашната му ярост я бе накарала да изостави намерението си и бързо да поеме обратно към дома.
Далеч по-голям интерес за нея представляваше присъствието на леля ѝ Алтея и Брашън Трел. Малта все още подозираше, че между двамата има нещо, ала днес не долавяше никакви признаци. Днес Брашън наистина изглеждаше и се държеше като капитан Трел. Той носеше чисти и спретнати дрехи — бяла риза, тъмносини панталони и тъмносиня куртка — които му придаваха достолепен вид. Интересно дали той знаеше, че тези дрехи бяха принадлежали на Ефрън Вестрит и бяха преправени специално за пътуването? И ако знаеше, дали се чувстваше странно да носи дрехите на някогашния си капитан?
Алтея беше облечена изненадващо сдържано. Тя носеше бяла блуза и цепната пола с жилетка в същия цвят и освен това носеше обувки. Но Малта пак бе готова да се обзаложи, че леля ѝ се е преоблякла специално за изпращането им. Макар Алтея да изпълняваше ролята на втори помощник, най-вероятно тя щеше да нахлузи удобните си дрехи в първия възможен момент. Да, леля ѝ определено беше странна.
Нейната приятелка Янтар изглежда бе решила да предостави на зяпачите храна за размисъл. Тя изникна с дрехите на обикновен моряк, но всички техни копчета бяха украсени на ръка. Тези одежди не ѝ отиваха; с тях личеше непретенциозната ѝ фигура с прекалено плоски гърди и тесни бедра. Над моряшката риза майсторката на бижута бе пристегнала жилетка, украсена с изобразяваща пеперуди бродерия. Тази жена имаше едничко привлекателно качество — това беше меденият цвят на кожата и косите ѝ. И очите ѝ имаха същия цвят. Тя бе сплела косата си, а получената плитка бе прикрепила към главата. Тя наистина изглеждаше като чужденка. Дори обиците ѝ не бяха еднакви.