— Спокойното време, с което започвате това пътуване, вещае успех.
— Така е — с учтив глас отвърна Янтар.
— И корабът ми изглежда в отлично състояние.
— Позволявам си да се съглася и с това.
— Екипажът ми се струва готов.
— Капитан Трел подготви моряците с цялото усърдие, което позволяваше ограниченото ни време.
— Действително изглежда, че всички аспекти на тази експедиция вещаят успех. — В този момент Малта се измори от играта. — Смятате ли, че имате шанс да успеете? — прямо попита тя. Тя трябваше да знае. Дали това пътуване бе обречено още от самото начало и щеше да се окаже единствено демонстративно, или наистина имаше шанс да спасят баща ѝ?
— Винаги има шанс да се случи нещо — отвърна Янтар. Гласът ѝ бе станал сериозен. Тя отново се обърна към Малта. Нейното състрадание бе осезаемо. — И когато някой предприеме действие в опит да накара нещо да се случи, вероятността на въпросното нещо се повишава. Много хора предприеха действия, за да спасят семейния ви кораб и отвлечените ти близки, Малта.
Изричането на името ѝ беше призив, накарал Малта да погледне в очите на другата. Това бяха странни очи, не просто заради цвета си, а заради необичайната изразителност, която те притежаваха. Загледана в тях, девойката пропусна да отбележи промяната в обръщението.
— Нашата единствена цел е да ги спасим. Не мога да ти обещая, че ще успеем, но ще вложим всичките си старания в опита — продължи Янтар.
— Трудно ми е да реша дали от думите ви ми стана по-добре или по-зле.
— Опитвам се да ти кажа, че ти си сторила всичко, което е било по силите ти. Сега е време да бъдеш търпелива. Ти имаш диво, младо сърце, което в момента е като птица, която се удря в решетките на клетката си: това само би я наранило. Бъди търпелива. Изчаквай. Ще дойде и твоето време да полетиш. И когато това време настъпи, то трябва да те завари силна и готова, а не окървавена и грохнала.
Стори ѝ се, че погледът на Янтар става още по-настойчив.
— Пази се от онези, които заплашват да присвоят крилете ти. Пази се от онези, които ще породят съмнения в собствената ти сила. Твоята неудовлетвореност произтича от ориста ти, Малта. Един нищожен живот никога не би те удовлетворил.
Девойката скръсти ръце и неволно направи крачка назад.
— Звучите като гадателка — промълви тя. От пресъхналите ѝ устни изхвърча гръмък смях, целящ да заглуши смущението ѝ. — Дори успяхте да разтуптите сърцето ми!
И Малта се засмя отново, с което искаше да опрости неподходящото поведение на една чужденка.
— Понякога наистина е така — призна Янтар. Тя на свой ред се извърна от Малта, също придобила смутен вид. — Понякога наистина съм… Само че гадателката не е орисница: всеки сам създава съдбата си.
— Как така? — попита Малта. Струваше ѝ се, че тя е придобила надмощие в разговора. Ала когато Янтар отново я погледна в очите, чувството изчезна.
— Като заслужи бъдещето си, Малта Вестрит. — Майсторката на накити леко наклони глава. — Какво ти дължи утрешният ден?
— Как да ми дължи? Какво да ми дължи? — обърка се девойката.
— Утрешният ден ти дължи сбора от предшествалите го дни. Не повече. — Янтар отново се загледа в морето. — И не по-малко. Понякога на хората се иска разплатата да не беше толкова безкомпромисна.
Малта неочаквано почувства, че трябва да промени темата. Тя пристъпи до парапета и опря лакти, свеждайки глава към Парагон.
— Днес нашият кораб изглежда много красив — безстрашно го похвали тя. — Ти целият сияеш, Парагон! Сигурно много се вълнуваш от предстоящото заминаване.
Главата на фигурата рязко се извърна; празният поглед прикова Малта. Ужасяващ беше контрастът между останалата част от лицето и раната, зееща на мястото на очите: между челото и носа изникваше празнина, в която околният цвят на човешка плът се сблъскваше със сребристите трески на разрез.
Устата на Малта пресъхна, тя се вкопчи в парапета. Насреща ѝ Парагон се усмихваше широко. Налудно.
— За нея вече е прекалено късно — прошепна той, може би насочил мълвенето си към самата Малта, а може би към себе си. — Прекалено късно… Над нея надвисват огромни криле. Тя трепери като мишчица под сянката на бухал. Само как блъска сърчицето ѝ, готово да се пръсне! Само как трепери тя! Но вече е прекалено късно. Тя вече я вижда. Тя познава и мен!
Фигурата отметна глава сред пристъп на гърлен смях.
— Аз бях крал! — продължи Парагон с глас, потръпващ от величие. — Владетел на трите царства. А вие ме превърнахте в жалка черупка. В играчка. В роб!
Наистина ли бе възможно гръм да пада от ясно небе? И можеше ли той да пада безшумно? Защото Малта не чу нищо. Тя почувства единствено шок, запратил я сред абсолютна празнота. Сетне сред този мрак изникна златен отблясък — неговата цялостна форма бе прекалено голяма, за да бъде обхваната от погледа ѝ. Огромни нокти я сграбчиха, обвиха се около кръста и гръдта ѝ, а натискът им отне дъха ѝ. Девойката започна да блъска по тях, да се опитва да отслаби захвата им: напразно, те бяха неподатливи като метал. Този обръч не ѝ позволяваше да диша. И освен това не ѝ позволяваше да полети към смъртта си.