Избери си смърт, прошепна драконът. Това е всичко, което ти остава, малка моя красавице: да избереш смъртта си.
Тя е моя! Пусни я!
Плячката принадлежи на оногова, който я сграбчи пръв!
Ти си мъртъв. Аз все още имам шанс да остана жива. И няма да допусна този шанс да ми бъде отнет!
Сияйно сребро се сблъска със златния отблясък. Това беше сблъсък на планини, които си оспорваха властта над нея. Ноктите усилиха захвата си.
Ще я убия, преди да успееш да я грабнеш.
Не ѝ оставаше дъх да изкрещи. От самата нея не оставаше нищо: двете създания бяха тъй огромни, че в техния свят нямаше място за нея. И съответно, тя просто щеше да угасне.
Нечий глас заговори вместо нея.
Малта е истинска. Малта съществува. Това е Малта.
Изреченото от гласа прибавяше към сърцевината ѝ, възвръщаше и отново покриваше оголеното. Някой я обгърна в защита от сблъсъка на сили, които се бореха да я разкъсат. Тя се напрегна в желанието си да остане цялостна. Докато не се почувства достатъчно уверена да заговори сама.
— Аз съм Малта.
— Естествено, че си Малта.
Кефрия говореше с успокояващ глас, макар самата тя да се нуждаеше от успокояване. И с основание: тя бе заварила дъщеря си пребледняла като платно, с подбелени очи, лежаща в ръцете на чужденката.
Обратно на палубата беше ги привлякла настъпилата суматоха, съпроводена от поклащането на кораба. Горе те бяха заварили припадналата Малта, а също и причината за разклащанията: Парагон ридаеше, заровил обезобразения лик в шепите си.
— Съжалявам… — не спираше да повтаря той.
— Мълчи — раздразнено му каза Янтар. — Ти не си направил нищо. Просто мълчи.
Подир това майсторката на накити се обърна към Алтея:
— Помогни ми да я пренесем на брега.
Гласът на чужденката не търпеше възражения. Алтея се приведе и взе племенничката си. В следващия момент Брашън изникваше, за да поеме девойката. За момент Кефрия зърна обезобразените ръце на Янтар; в следващия миг жената вече си слагаше ръкавиците. Едновременно с това тя погледна Кефрия в очите, усетила погледа ѝ върху себе си. От насрещния взор Търговката я побиха тръпки.
— Какво е станало с дъщеря ми? — попита Кефрия въпреки това.
— Не зная. Най-добре върви с нея.
Първата реплика беше несъмнена лъжа, но второто изречение съдържаше истина. Кефрия забърза към сушата, а Янтар отново се обърна към фигурата и заговори стих, настойчив глас. Поклащането на кораба рязко престана, утихнаха и риданията на кораба.
Но тогава Силдин започна да плаче. Това момче се разплакваше и от най-малкото нещо. Не беше нормално за едно момче да бъде толкова чувствително. А и точно в този момент нервите на Кефрия нямаше да издържат проблеми и от двете ѝ деца.
— Тихо, Силдин. Ела с мен — остро каза тя. Макар и с продължаващи ридания, синът ѝ я последва.
На брега тя откри, че Брашън е постлал връхната си дреха на земята и е положил Малта върху ѝ. Роника прегърна Силдин и започна да го успокоява. Кефрия се отпусна край дъщеря си.
Случилото се току-що беше ужасно: моментът на проявата го превръщаше в зла поличба. И освен това беше толкова непристойно Малта да лежи просната по подобен начин пред хората…
Но в този момент дъщеря ѝ бе започнала да идва на себе си, мълвейки:
— Аз съм Малта. Аз съм Малта.
— Естествено, че си Малта — успокои я Кефрия. — Ти си Малта и си в безопасност.
Сякаш пробудена от тези думи, девойката рязко отвори очи. В първия миг тя се огледа замаяно, сетне сама осъзна положението си.
— Помогни ми да се изправя — примоли се тя към майка си.
— Не се напрягай веднага — посъветва я Брашън, но Малта не му обърна внимание: тя вече хващаше подадената майчина ръка и се изправяше. Девойката предпазливо докосна тила си, потръпна и се зае да разтрива очи.
— Какво стана? — попита Малта.
— Ти припадна — отвърна Янтар. Неусетно чужденката ги бе последвала до брега. Тя пристъпи към Малта и улови погледа ѝ. — Това е всичко. Подозирам, че отразеното слънце те е замаяло. Понякога това се случва, когато човек се взира в морето прекалено дълго.