Да, лесно беше. Колкото повече тя ограничаваше храната му и го поеше с маков сироп, толкова по-послушен ставаше Косго. В това си състояние той автоматично приемаше нейните внушения за истина. В началото, когато той бе я призовал обратно при себе си, оставащите сановници и слуги бяха прекалено болни, за да го посещават, камо ли да се грижат за него. А подир оздравяването си те се натъкнаха на забрана да безпокоят своя господар. Така Серила получаваше целия салон за себе си — с изключение на леглото, заето от сатрапа. Но това беше незначителен компромис.
След като се нахрани и с наслада изпи чаша вино, тя пренесе подноса на сатрапа до леглото му и отметна завесата. Изникналото тяло я накара да се усъмни за момент: дали не беше отишла прекалено далеч в поддържането на слабостта му? Кожата на владетеля бе нездраво бледа, лицето му представляваше задушаван с кожа череп. Костеливите ръце, отпуснати върху кувертюрата, потрепваха в немощни спазми. Виж, за последното тя нямаше вина — годините на разнообразни наркотици отдавна бяха отнели стабилността на ръцете му. Но слабостта имаше приноса за превръщането им в чисти кокали. В крачката на паяк.
Жената внимателно приседна на ръба на кревата и придърпа масичката с подноса.
— Изглеждаш много по-добре — каза тя и усмихнато го погали по челото. — Какво ще кажеш за малко храна?
— Да, моля — отвърна Косго и ѝ се усмихна привързано. Той бе убеден, че Серила е единствената, която не го е изоставила; единствената, на която може да разчита.
Тя едва не потръпна заради противния дъх, който се носеше от устата му. Вчера сатрапът се бе оплакал, че някои от зъбите му се клатели. Може би без редовните повръщания той щеше да възвърне силите си. А може би не. Достатъчно беше да остане жив до достигането на сушата, докато тя получеше възможност да се срещне с Търговците. Във въпросното време Косго не биваше да изглежда прекалено здрав, защото това би се оказало в противоречие с нейните думи. Поне ако той изтърсеше нещо необмислено, тя можеше да го отнесе към бълнуване.
Част от храната потече по брадичката му. Жената пъхна ръка под тила му и му помогна да приседне.
— Нали е много вкусно? — говореше тя, докато напълваше поредната лъжица. — Утре ще пристигнем в Бингтаун. Не е ли прекрасно?
Роника Вестрит не помнеше кога за последно огромната камбана бе оповестявала спешно събрание, още по-малко толкова рано сутрин. Роника и останалите от семейството ѝ се бяха отправили пеш, но по пътя бяха настигнати от каретата на семейство Шайев, което обстоятелство ускори пристигането им.
Призованите се трупаха пред Търговската зала и оживено разговаряха помежду си. Кой беше ударил камбаната? И по каква причина? Някои от Търговците дори не бяха намерили време да се преоблекат, а просто се бяха наметнали с плащовете си. При други се виждаше, че изобщо не са си лягали — това личеше в зачервените им очи и във вечерните им дрехи.
Но всички тези хора се бяха отзовали веднага на настойчивия повик на камбаната. Много от тях бяха донесли оръжия. Децата се притискаха към родителите си, момченцата полагаха усилия да изглеждат храбри и да не допуснат сълзите на уплах.
Тази разнообразна тълпа определено изглеждаше не на място край украсената с цветно величие зала. Украсата за предстоящия бал придобиваше подигравателен вид в настоящата обстановка на тревога.
— Пак е избухнала Червената чума — заяви някой от края на тълпата. — Само това ще да е.
Роника чу как слухът се разпространява с плашеща бързина; само след мигове мълвенето на събраните започна да придобива нотки на паника. Край на това сложи Търговецът Ларфа, който изтича на стълбите пред залата и призова за тишина. Той беше собственик на живия кораб Обаятелни, човек, чиято сдържаност бе пословична. Но тази сутрин страните му бяха зачервени от вълнение, а косата му бе разрошена.
— Аз ударих камбаната! — оповести той. — Изслушайте ме, защото няма време да водим формално събрание. Вече съобщих на всички живи кораби в пристанището, за да могат те да ги пресрещнат… Заплашва ни нашествие! Калсидски бойни галери. Синът ми ги видял призори и дойде да ме събуди. Аз го изпратих при западната стена, за да предаде на живите кораби. Не зная колко са галерите, но са поне десет. Става дума за нещо сериозно.
— Сигурен ли си?
— Колко са?
— Колко живи кораба поеха да ги пресрещнат? Те ще успеят ли да ги удържат?
Под този залп от въпроси Търговецът повдигна ръце, свити в пестници.
— Не зная. Казах ви всичко, което ми е известно: към нашия залив наближават калсидски бойни кораби. Онези от вас, които имат кораби, да поемат срещу нашествениците. Останалите да приготвят оръжия и кофи и да се съберат в пристанището. Калсидците опожаряват — ако успеят да слязат на брега, те ще изпепелят целия град.