— Ами децата ни? — провикна се някаква жена от задната част на тълпата.
— Ако са достатъчно големи да носят кофи, вземете ги със себе си. Най-малките оставете при сакатите и немощните. Те ще трябва сами да се грижат за себе си.
Роника погледна към Силдин, застанал до нея. Той плачеше, очите му бяха ококорени от страх.
— Върви в залата, Силдин — каза му Кефрия с пресилено ведър глас. — Скоро ще дойдем да те вземем.
— Не искам! — кипна момчето. — Вече съм достатъчно голям да нося кофа.
То потисна поредния си хлип и решително скръсти ръце.
— Малта ще бъде с теб — отчаяно рече майка му. — Тъкмо ще се грижи за малките деца и възрастните.
— Предпочитам да нося кофа — заяви Малта, докато хващаше братчето си за ръка. За момент тя изглеждаше и звучеше досущ като Алтея. — Ние няма да се крием тук и да се чудим какво става. Ела, Силдин.
Търговецът Ларфа продължаваше да напътства тълпата.
— Порфро, върви да съобщиш на семействата от Трите кораба. Нека някой отнесе вестта до новодошлите.
— Много им е зор на тях! Сами да се оправят! — гневно изкрещя глас.
— По тяхна вина има калсидци в пристанището ни — добави друг.
— Сега не е моментът за това. Трябва да защитим града си! — възрази Ларфа. — Бингтаун е от значение, а не как сме пристигнали в него!
— За Бингтаун! — извика някой. Други се присъединиха към вика му.
Товарни коли и карети вече напускаха градината и се отправяха към вътрешността на града. Някой вече организираше конници, които да отнесат новината до жителите на околните ферми. Нямаше време за преобличане, за закуска. Пред очите на Роника някаква жена и дъщеря ѝ разкъсаха полите на роклите си и захвърлили обременяващия плат, последваха мъжете си.
Роника хвана дъщеря си за ръката, разчитайки, че децата ще ги последват сами.
— Има ли място за нас? — извика тя към една минаваща карета.
Кочияшът безмълвно спря. Вестритови се покатериха вътре, без да се смущават от ограниченото пространство. Трима младежи скочиха подире им. Един от тях носеше стар меч на пояса си. И тримата се усмихваха нетърпеливо, очите им блестяха, а в движенията им се долавяше сила и бързина. Те не пропуснаха да се усмихнат и на Малта, която сведе поглед в отговор.
Каретата потегли с дръпване, което едва не събори Роника.
В един участък от пътя дърветата започнаха да растат по-нарядко; това ѝ предостави бърз поглед към пристанището — живите кораби бяха заели позиция пред него. На палубите им се трупаха моряци, които оживено разговаряха помежду си и сочеха към прииждащите съдове. Отвъд тях се приближаваше огромната мачта на кораб. Заобикаляха го други, по-дребни съдове: заради многобройните си весла тези галери приличаха на противни насекоми.
— Те плават под джамаилско знаме! — възкликна един от младежите в каретата им. Пристанището отново се скри зад дърветата.
— Това нищо не значи — изсумтя друг. — Страхливците просто искат да се приближат необезпокоявани. Няма друга причина толкова много кораби да навлизат в нашето пристанище.
Роника също смяташе така. Но тя не получи възможност да изрази съгласието си, защото забеляза, че Малта се усмихва горчиво.
— Добре ли си? — тихо я попита възрастната жена, като се приведе към нея. Заради пребледнялото лице на внучката си тя се опасяваше от нов припадък.
Момичето отвърна със смях, в който звучаха наченките на истерия.
— Всичко е толкова глупаво. Цяла седмица подготвям тоалета си, мисля си за Рейн и за бала. Миналата нощ не можах да мигна, защото не бях доволна от пантофките си. А сега излиза, че е възможно нищо от това да не се случи.
Малта повдигна глава. Тяхната карета бе част от огромна процесия коли, конници и пешаци, отправени към пристанището.
— Всичко в живота ми, за което бях уверена, че един ден ще настъпи, ми беше отнето в последния възможен миг — с тихо примирение изрече тя. — Няма да се учудя, ако и сега се случи така. Може би утре по същото време всички ние ще лежим мъртви, сред димящите останки от града си. Може би изобщо няма да доживея до бала — довърши тя със занесен поглед.
— Пепел ти на устата! Не говори такива неща! — ужасено възкликна Кефрия.
Дълго време Роника мълча. Накрая тя премести ръката си върху ръката на Малта, стиснала ръба на вратата.
— Но днес си още жива.
Това бяха голи думи, неспособни да донесат подкрепа. И самата Роника не знаеше защо ги бе изрекла.