— И аз също съм жива — додаде старицата и се загледа напред, в криволичещия път към града.
Рейн стоеше на кърмата на Кендри и гледаше дирята, която живият кораб оставяше след себе си в речната повърхност. Настъпването на утрото превръщаше млечистата вода в течно сребро и караше оросените листа на крайбрежната растителност да изглеждат покрити с капещи бисери. Течението и напорът на платната отнасяха кораба с удивителна бързина.
С една въздишка младият мъж опита да облекчи тежестта, притиснала сърцето му. Но усещането не си отиде.
Той сведе глава, пъхна ръце под воала си и разтърка очи. Не можеше да си спомни кога за последно бе се наспивал истински. Дали някога отново щеше да познае спокойния сън?
— Ти изглеждаш така, както аз се чувствам — тихо изрече глас. Рейн сепнато се извърна. В утринния сумрак и заради унеса си той не бе усетил приближаването на другия.
Граг Тенира нави малък пергамент и го прибра в ръкава на ризата си.
— А не трябва — продължи той и леко се навъси. — Няма ли да придружаваш Малта Вестрит на летния бал? Какво за въздишане има в това?
— Няма — увери го Рейн и си наложи да се усмихне. — Просто се тревожа за баща ѝ и изчезналия им кораб. Това е единствена, ала тежка тревога. Надявах се, че балът поне малко ще я разведри. А сега…
— Ако това ще те утеши, Кендри ми предаде, че експедицията им вече е напуснала Бингтаун.
— Разбирам. Чувал съм да свързват името ти с Алтея Вестрит. Това послание от нея ли идва? — С покритата си глава Рейн кимна към свитъчето, което се подаваше от ръкава на Граг.
Другият въздъхна.
— Прощално писмо. Тя е много обнадеждена в успеха на експедицията, но не и за нашето общо бъдеще. Тонът на посланието ѝ е чисто приятелски.
— Понякога този тон изразява по-голяма хладина и от студения.
— Именно. — Тенира разтърка чело. — Вестритови са упорити хора. Жените им са независими до вредна за тях самите крайност. Тъй казваха всички за Роника Вестрит. А по трудния начин аз узнах, че то се отнася и за Алтея. — Той се усмихна горчиво. — Да се надяваме, че за следващото им поколение това не важи.
— В момента не бих могъл да кажа, че е така — недоволно призна Рейн. — Но мисля, че ако успея да я спечеля, битката ще си е струвала.
Граг само поклати глава и се извърна.
— И аз имах същото усещане за Алтея. И продължавам да го изпитвам. Но в същото време се съмнявам, че ще успея да проверя дали е така.
— Но въпреки това се връщаш в Бингтаун?
— Боя се, че аз ще пропусна тази спирка. Целия престой аз ще прекарам скрит в трюма и ще изникна едва подир отплаването.
— И тогава? — попита Рейн.
Граг се усмихна, но не каза нищо, а само поклати глава.
— Правилно, колкото по-малко са онези, които знаят, толкова по-добре — одобри Рейн и отново се загледа в реката.
— Исках лично да благодаря от името на цялото си семейство за подкрепата, която вие ни оказахте. Едно е да обявите, че ни подкрепяте, съвсем друго да проявите тази подкрепа на дело, като рискувате богатствата на рода си.
Рейн сви рамене:
— Настъпил е момент, в който Бингтаун и Дъждовните земи трябва да застанат редом, ако не искат да изгубят онова, което са.
Граг замислено се взираше в килватера.
— Смяташ ли, че достатъчно хора ще ни последват? Поколения наред ние сме били част от Джамаилия. Самият ни живот е уреден по подобие на тамошния. Не говоря само за езика и себеопределянето, а за самите ни обичаи: храните, носиите, даже и мечтите, към които се стремим. Когато се отдръпнем и заявим, че ние сме Бингтаун, какво всъщност ще означават тези ни думи? Кои ще бъдем ние?
Рейн прикри раздразнението си и се постара да построи по-сдържан отговор.
— Ние ще бъдем онези, които си извоюват признание за негласните постижения на предишните няколко генерации. Ние сме народът от Прокълнатите брегове. Ние сме потомците на онези, дръзнали да се заселят тук. Те не са сторили това без саможертви, а тяхното бреме се е прехвърлило и върху нас. Това аз съм склонен да приема. Но аз отказвам да бъда приравняван към отказващите да проявят същото усилие. Отказвам да отстъпя мястото си на хора, които не се интересуват от цената, която аз и моите предтечи сме платили за него.
И той погледна към Граг, очаквайки да види съгласие. Вместо това другият изглеждаше притеснен. С тих глас, сякаш се срамуваше от изреченото, младият Тенира го попита:
— Никога ли не ти се е искало просто да оставиш всичко това зад себе си и да заминеш?