За момент Рейн остана загледан в него. Подир това той отбеляза с мрачна ирония:
— Изглежда си забравил с кого говориш.
Граг леко повдигна рамене.
— Чувал съм, че ти спокойно би могъл да се движиш сред хората, стига да поискаш. А що се отнася до мен… Трябва да призная, че когато прекарам известно време далеч от кораба си, започвам да се замислям именно за това. Какво е нещото, което ме задържа тук? Защо продължавам да стоя в Бингтаун, защо продължавам да се придържам към нормите, които биват налагани на един Търговски син? Има хора, които са постъпили точно така. Например Брашън Трел.
— Не мисля, че го познавам.
— Няма как да го познаваш, надали и някога ще се срещнете. Неговите близки го отстраниха от семейството заради неговото непокорство. Когато за първи път научих за това, едва ли не бях сигурен, че той ще умре без близките си. Но той е още жив. Той прави каквото си иска, живее където си иска, свободен е като птица. Свободен.
— А дали е щастлив?
— Той е с Алтея. — Тенира поклати глава. — По някаква причина Вестритови го избраха за капитан на Парагон. И му повериха Алтея.
— От онова, което съм чувал за Алтея, тя не се нуждае да бъде поверявана на чиито и да било грижи.
— Тя би изразила съгласие с тази ти мисъл. — Граг въздъхна. — Но не и аз. Аз мисля, че Трел я е лъгал преди, възможно е да се възползва от нея отново… Това не ми дава мира. Но какво правя аз? Втурвам ли се да я търся и да я доведа обратно? Изправям ли се с думите: Аз ще дойда с теб, аз ще стана капитан на безумния ти кораб, стига да мога да съм с теб? Не. Аз не го направих, а Трел го стори. Освен това между двама ни с него има и друга разлика.
Рейн се почеса по тила. (Дали и там не се появяваше някакво образувание?)
— Според мен ти превръщаш добродетелта си в недостатък, Граг. Ти познаваш дълга си и не бягаш от него. Не е твоя вината, че Алтея не е способна да го разбере и оцени.
— Не, точно това е проблемът. — Тенира подръпна свитата бележка в ръкава си и отново я избута назад. — Тя го оценява. Тя ме похвали и ми пожела успех. Каза, че ми се възхищава. Но възхищението не може да замени любовта.
На това Рейн не можа да отговори.
Граг въздъхна:
— Няма смисъл да мисля повече за това. Ако ще има война със сатрапа, то тя ще настъпи скоро. По същия начин ще се решат нещата с Алтея. Или тя ще се върне при мен, или няма да го стори. Във всеки случай излиза, че аз не мога да сторя нищо в живота си. Аз съм като листо, понесено от течението. — Той поклати глава и се усмихна засрамено заради меланхоличното си звучене. — Отивам да поговоря с Кендри. Искаш ли и ти да дойдеш?
— Не.
Осъзнал остротата на отговора си, Рейн додаде:
— Има неща, над които бих искал да помисля.
Иззад воала си той наблюдаваше как Граг се отправя към носа. След няколко мига Рейн се обърна обратно назад. Макар и с ръкавици, той отказваше да докосва перилата на кораба. Дори и допирът на стъпалата му бе достатъчен, за да донесе до него зова на кораба. И този зов не идваше от фигура, която бяха именували Кендри.
За пръв път той срещаше подобен проблем при пътуването си с жив кораб. Това беше прощалният подарък на драцената. Рейн не беше сигурен как (или какво) е сторила тя с него, ала резултатът го ужасяваше.
В пристъп на неразумност той бе нарушил договора с майка си и брат си и бе отишъл да я посети за последно. Подобна постъпка бе неправилна — също както бе неправилно да я изоставя, без да се сбогува и да я увери, че е сторил всичко по силите си. Затова той се промъкна при пашкула ѝ.
Последният им разговор не протече според очакванията му. Рейн се надяваше, че тя най-сетне ще проумее положението му и ще го остави намира. Вместо това драцената се зарече, че ще погълне душата му. Докато аз оставам затворена тук, Рейн Купрус, ти също ще останеш затворник. Тъй беше го проклела тя. И беше се вплела сред ума му, като нишка сред мрамор, докато двамата не бяха се превърнали в едно неразделно цяло. Тази ѝ постъпка донесе със себе си неизразим ужас.
Ти си мой.
И сякаш за да подчертае твърдението ѝ, целият под на залата беше потръпнал. Трусовете бяха съвсем обичайна част от Прокълнатите брегове. Въпросният трус дори не беше силен — и въпреки това украсените с фрески стени бяха се разклатили като завеси. Рейн побягна с факлата си, преследван от смеха ѝ. Зад себе си той дочу непогрешимия звук от сриване; оглушителен прилив на влажна земя последва кънтежа на падащи плочи. Дори и на открито, приведен с ръце на коленете си, младият мъж не можеше да успокои треперенето си.