Това струпване щеше да наложи разчистване с дни. В зависимост от степента му някои части от града трябваше да бъдат изоставени. При всички положения големината на щетите трябваше да бъде установена, преди да могат да пристъпят към нови проучвания. Точно тази работа той ненавиждаше.
Труди се, весело бе произнесъл гласът на драцената в ума му. Може и да успееш да укрепиш стените на този мъртъв град. Но стените на ума ти вече не ще удържат онези като мен.
В онзи момент тези ѝ думи му се бяха сторили празна заплаха. Какво повече можеше да му стори тя от онова, което му беше причинила до този момент? Ала оттогава сънищата му се бяха изпълнили с дракони. Огромните създания ревяха и изпробваха силите си едни срещу други, препичаха се върху покривите, чифтосваха се върху кулите на екзотичен град. Рейн виждаше всичко това.
Тези образи не представляваха кошмар. Напротив, сънищата му се отличаваха със смайваща елегантност. В тях драконите съжителстваха със създания, които наподобяваха и все пак не бяха човеци. Въпросните същества бяха стройни, с лилави или медни очи, а оттенъците на кожата им не намираха съответствие в никой от чуждите народи, чиито представители Рейн бе срещал през живота си.
Съзнателният му живот — ето това беше проблемът. Спохождащите го съновидения бяха далеч по-ярки и истински от реалния му живот. Той съзираше градовете на Древните; доближаваше се изкусително близо до разбирането на тяхната история. Едва сега той разбираше особеностите на тяхната архитектура. Широките улици, широките и ниски стъпала, високите двери и обширните прозорци бяха изградени за удобство на съжителстващите в този град дракони.
Рейн копнееше да влезе в тези сгради, да се приближи до хората, които обхождаха пазарите или се отправяха по реката в пъстроцветните си лодки. Ала той не притежаваше власт над образите, които му биваха показвани.
В сънищата си той беше един от драконите. Тези създания се отнасяха към двуногите си съседи с привързано снизхождение, а не ги смятаха за равни. Двуногите живееха прекалено кратко, тревогите им бяха прекалено незначителни. По време на съня си Рейн споделяше това отношение. Той се потапяше в драконовата култура, в драконовия начин на разсъждение, просмукващ се и извън сънищата. Техните емоции бяха стократно по-силни от всичко, което Рейн някога бе усещал. Човешката страст, макар и пламенна, изглеждаше печално мимолетна, ако бъдеше поставена редом с отдадеността между дракон и драцена, оставащи верни един на друг до края на съществуването си.
Всички тези усещания променяха светогледа му. В обработваемите земи той виждаше просторен килим, покрил земята. Реките, възвишенията и пустините преставаха да бъдат бариери: само в отговор на приумица един дракон бе в състояние да обходи места, за които един човек не би подозирал. Светът изглеждаше много по-обширен и същевременно много по-достижим.
Фактът, че тези съновидения представляваха проклятие, започваше да се проявява. Рейн се събуждаше неотпочинал, със същата умора, с която се беше оттеглил. И с неудовлетвореност. Веднъж осъзнал що за съществуване е възможно, неговият собствен живот му се струваше нищожен и достоен за презрение. Сънят не му носеше отдих: това бе накарало младежа да намрази непрекъснато подновяваща се нужда да спи. В същото време той копнееше за моментите на безсъзнание, защото те му позволяваха отново да се потопи в драконовия свят. Неговият истински свят се бе свел до наниз от досадни дни. Единствено мислите за Малта отчасти разкъсваха безразличието му. Ала дори и в тези моменти той се оказваше споходен от проклятието, защото беше започнало да му се струва, че косите на любимата сияят като люспите на черна драцена.
Сред всички негови мисли и сънища, в почти недоловим, но постоянен глас, долиташе скръбта на затрупаното създание. Те никога няма да се върнат. Никога. Мъртво е крилатото, яркоцветно, всеобразно величие. Мъртво е по твоя вина, Рейн Купрус. Заради страхливост и ленивост ти сложи край на съществуването им. Ти имаше способността да преродиш света им, а вместо това ти избра да му обърнеш гръб.
Това му донасяше най-остро мъчение: нейното убеждение, че той е способен да я освободи и да върне драконите в света.
Стъпването на борда на Кендри бе изострило мъките му. Кендри беше жив кораб; със скелет, изработен от магическо дърво. Преди поколения предците на Рейн бяха разцепили един огромен дънер, за да го превърнат в купища дъски. Едно от парчетата бе запазено неразтрошено, за да оформи фигурата.
А мекото, полуразвито създание, намирало се в този пашкул, безцеремонно е било изблъскано на пода. Рейн изтръпваше всеки път, когато си представеше това. Дали съществото се бе мятало в предсмъртен гърч? Дали бе изразявало отчаянието си с безгласни викове? Или, както брат му и майка му настояваха, че са виждали, в действителност то е представлявало неподвижна купчина тъкан и нищо повече?