Ако в тази направа нямаше нищо срамно за семейството му, защо тайната ѝ биваше пазена тъй ревниво? Дори останалите Дъждовни Търговци не знаеха пълната тайна на материала, от който биваха изработвани живите кораби. Макар затрупаният град да принадлежеше на всички тях, Търговските семейства отдавна бяха го разделили на територии. Залата с Коронования петел (заедно с намиращите се вътре дънери) отдавна принадлежеше на рода Купрус. Иронично, тогавашните Търговци не бяха придавали особена стойност на масивните трупи. Техните уникални качества били разкрити съвсем случайно, поне така гласеше семейната история. С конкретните ѝ обстоятелства Рейн не беше запознат: никой от близките му не беше споделил с него. Може би и те самите не знаеха.
Кендри се отличаваше с открит характер, напълно съответстващ на фигурата на усмихнат и приветлив млад мъж. Надали можеше да се намери жив кораб, който да познава Реката по-добре от него. По-рано Рейн бе прекарвал не един увлекателен разговор с него. Ала драконовото проклятие бе сложило край на това.
Всеки път, когато Рейн се приближеше към носа, усмивката напускаше Кендри, той се умълчаваше, а на лицето му се появяваше… не враждебно, но неспокойно изражение. И с този си вид фигурата оставаше да се взира в пътника си, забравяйки разговорите си.
Това странно поведение не бе убягнало на екипажа. Никой от моряците не бе достатъчно дързък, за да го спомене открито, ала Рейн усещаше погледите им върху себе си. Той започна да избягва предната част на кораба.
И ако самият Кендри изпитваше известно смущение при вида на Рейн, то младият Търговски потомък чувстваше нещо много по-дълбоко и изострено. Защото той знаеше, че дълбоко в структурата на този съд, под оживеното лице на красивия младеж, се криеше духът на побеснял дракон. Всеки път, когато Рейн заспеше или дори задремеше, погребаният дух го очакваше, за да изрази ожесточената си скръб към всичко онова, което е изгубил. Драконът беснееше срещу орис, откъснала крилете му, за да ги замени с жалки подобия от платнище, а могъщите му лапи подменила с присмехулни сламчици без никакви нокти. Той, някога владял три кралства, сега бе ограничен до повърхността на водата — и то не като неин повелител, а в ролята на труп, връз който бяха наскачали бълхи, та да не се издавят. Нетърпимо.
Усмихнатата фигура не знаеше тези неща. Но Рейн знаеше. Също както знаеше, че духът, все още отекващ в корпуса на Кендри, жадува за мъст.
Той се опасяваше, че присъствието му на борда засилва тези отдавнашни спомени. Ако те успееха да си пробият път до повърхността, какво щеше да последва? Към кого щеше да бъде насочен най-първият, най-силният израз на ярост?
Какво щеше да последва, ако драконът узнаеше, че на борда се намира един потомък на онези, които бяха сложили край на неродения му живот?
Серила стоеше на палубата, редом със сатрапа, носен от двама набити калсидски моряци. Владетелят се беше излегнал върху импровизирана носилка, сглобена от платна и весла; хладният морски въздух бе зачервил страните му.
Жената се усмихна топло към него и рече:
— Позволи ми да говоря от твое име, велеславни. Ти трябва да щадиш силите си. Пък и в момента имаме насреща си прости моряци. Запази думите си за Търговския съвет.
Той, глупакът, кимна благодарно.
— Ти само им кажи — заръча Косго, — че искам да сляза на сушата колкото се може по-бързо. Искам топла стая с меко легло, прясна храна и…
— Спокойно. Не се напрягай. Аз ще се погрижа за всичко. — Тя се приведе, намествайки одеялото му. — Няма да се бавя.
Последното беше истина: тя не възнамеряваше да губи нито миг. Намерението ѝ беше да убеди местните да отнесат само нея и сатрапа до пристанището. Нямаше смисъл да вземат със себе си други от свитата — техните разкази само щяха да объркат Търговците. Докато Серила възнамеряваше нейната собствена версия да бъде тази, която те ще чуят най-напред.
Жената се надигна и намести наметалото си. Облеклото си тя бе подбрала внимателно; дори бе отделила време и за прическата си. Тя искаше да изглежда властно и в същото време сдържано. В добавка към сдържаните си бижута Серила бе отрупала пръстите на краката си с някои от най-скъпите обици от съкровищата на сатрапа. Както и да се развиеше съдбата ѝ впоследствие, съветничката не възнамеряваше да започва новия си живот сред бедност.