— Моля ви. Мисля, че животът на сатрапа е застрашен. Той също чувства това. Помислете, нима той би ми дал подобни пълномощия, ако бе уверен, че ще достигне брега жив? Ако е възможно, трябва да го изведем от калсидския кораб и да го отнесем в Бингтаун.
И тя плахо погледна назад, към калсидския съд.
— Не казвайте нищо повече — предупреди я капитанът. — Тези думи трябва да насочите не към нас, а към нашия Съвет. Веднага ще изпратим лодка за сатрапа. Смятате ли, че те ще му позволят да напусне кораба?
Жената сви рамене.
— Бих могла единствено да ви помоля да опитате.
Капитанът се намръщи:
— Трябва да ви предупредя, че мнозина в града ни биха сметнали тази мисия за опит да им замажете очите. В последно време на властта на сатрапа не се гледа с добро око, защото…
— Търговецо Каерн, не смущавай нашата гостенка. С ваше позволение, уважаема съветничке, аз с готовност предлагам на нашия скъп владетел гостоприемството на рода Рестарт. В момента ние, Търговците, може да ви изглеждаме разединени, но аз ви уверявам, че нашето гостоприемство ще заслужи пословичността си. За начало нека се оттеглим от тази ветровита палуба. Капитанските помещения са далеч по-подходящи за една дама. Елате и не се притеснявайте, нашият капитан ще изпрати лодка за сатрапа. Вярвам, че междувременно вие не бихте отказали чаша горещ чай.
Отношението на пълничкия мъж я смяташе за безпомощна и доверчива — нещо, което в тези обстоятелства се доближаваше до успокояващо. Тя прие предложената ѝ ръка и се остави да бъде отведена.
Глава тридесета
На път
— Ако тя още един път остави торбата си да се подава изпод леглото, просто ще я убия.
Алтея се претърколи отчасти, след което довърши движението си с помощта на лакти. Проклетата койка беше толкова тясна, че в нея човек не можеше да се преобърне по обичайния начин.
Приятелката ѝ стоеше в каютата, отпуснала ръце на хълбоците си, и сумтеше през стиснатите си зъби.
— Успокой се — каза ѝ Алтея. — Дишай дълбоко. Спомни си, че въпросът не е в самата торба, а в липсата на пространство. — Тя се усмихна широко. — След това я сритай с все сила. Така ще се почувстваш по-добре.
За момент Янтар отдели поглед от прегрешилата торба — в този момент очите ѝ наистина изглеждаха кехлибарени. В следващия момент тя се вслуша в съвета, макар и само в последната му част. След ритника ѝ нищо не се подаваше под най-долната койка.
Подир това майсторката на накити (а също и корабен дърводелец) се намести в своето собствено легло — то заемаше средната позиция, под койката на Алтея.
— Задушавам се — процеди Янтар, след като шумоленето от опита ѝ за наместване заглъхна. — Виждала съм ковчези, които са по-широки от тези легла. Тук дори не мога да приседна.
— По време на буря ще се радваш, че са толкова тесни. Тогава ще можеш да се застопориш и да продължиш да спиш — посъветва Алтея.
— Дори и при това положение няма да се надявам на буря — промърмори другата.
Алтея надникна към долното легло.
— Ти не се шегуваш, нали? Наистина ненавиждаш пътуването по море?
Янтар не се извърна към нея, а остана загледана в стената.
— През целия си живот винаги съм имала места, където да се уединя. За мен уединението е ценно като сол.
— Брашън предложи да ти предоставя каютата си, когато не я използва.
— Преди това беше моята стая — каза Янтар. Противно на смисъла, в думите ѝ не се долавяше огорчение. — Сега помещението принадлежи на него, пълно е с неговите вещи. Това коренно променя нещата. Там аз се чувствам като гостенка. Не мога да се отпусна. Не мога да се отделя от света.
Алтея отново се отпусна върху леглото си.
— Би могла да си направиш платнена завеса, която да спускаш пред койката си. Това не е кой знае какво, но двете с Джек не бихме те безпокоили. Друг вариант е да се научиш да се катериш по въжетата. На върха на мачтата попадаш в един съвсем различен свят.
— Свят, който е изложен на всички погледи — саркастично отвърна Янтар. Но в гласа ѝ се долавяше известен интерес.
— Горе небето и океанът изглеждат тъй просторни, че дребният свят под теб престава да носи значение. Освен това покатерилите се високо почти не се забелязват от палубата. Направи опит при следващото си излизане.
— Най-вероятно.
Приятелката ѝ отново звучеше примирена.
Алтея реши, че е най-добре да я остави на спокойствие. Подобно поведение тя бе забелязвала и преди, сред новите моряци. Или Янтар щеше да привикне към живота на борда, или той щеше да я прекърши. Последното Алтея не можеше да си представи. Янтар имаше предимство пред повечето нови моряци: тя не бе дошла с намерението за нов, вълнуващ живот. За приключенците плаването се оказваше най-мъчително — някъде около петия ден те осъзнаваха, че еднотипната храна, липсата на усамотение и неспирната глъчка са правило, а не изключение в новия им живот. Тези бяха хората, които не само се прекършваха, а и често повличаха други със себе си.