— Какво възнамеряваш да правиш с Хаф? — тихо попита Янтар.
— Изтръпвам, когато се намесваш така в мислите ми — оплака се Алтея.
— Нали ти обяснявах и преди. Става дума за елементарен номер, чиито разновидности можеш да зърнеш на всеки панаир. Ти не спираше да се въртиш, като хапана от мравки. От мен се искаше единствено да откроя най-вероятния източник на притеснение.
— Аха — със съмнение отвърна другата. — А в отговор на въпроса ти: бих искала да го изритам в топките.
— Възможно най-грешният подход. — В думите на Янтар се долавяше превъзходството на знаеща. — Всеки от екипажа, който ви види, би потръпнал в съчувствие към него. За тях тази ти постъпка би изглеждала курвенска: типично женско съсредоточаване върху най-уязвимото. А ти не можеш да си позволиш да бъдеш видяна в такава светлина. Нужна ти е позицията на помощник, който въздава заслужено наказание.
— И какво предлагаш? — предпазливо попита Алтея. Смущаваше я да слуша как Янтар досяга самата сърцевина на проблема.
— Докажи, че си по-добра от него, че заслужено носиш настоящите си отговорности. Точно там се коренят неприятностите. Хаф си мисли, че ако ти се оттеглиш, той веднага ще заеме мястото ти.
— Той наистина притежава нужните за това качества. Умел моряк, който се ползва с уважението и доверието на другарите си. Дори би могъл да стане заместник-капитан.
— Това е вторият възможен вариант: отдръпни се и му отстъпи.
— Нямам такова намерение. Тази длъжност е моя — изръмжа Алтея.
— Тогава я защитавай — посъветва приятелката ѝ. — Но тъй като ти се намираш по-високо, ще трябва да разчиташ изцяло на честни средства. Постъпката ти трябва да му напомни неговото собствено място, но да загатва, че прави това с оглед на последващото му израстване, а не като проява на дребнавост. Бъди нащрек за подходящия момент, а когато той се появи, възползвай се. Докажи на Хаф и останалите, че си по-добра и заслужено се намираш на това място. — И Янтар се намести в койката си.
Алтея лежеше неподвижна, наложила си да се впусне в неприятни мисли. Тя наистина ли беше по-добра от Хаф? Наистина ли заслужаваше да заема позицията на втори помощник? Тя затвори очи. В момента не можеше да даде отговор.
Под нея Янтар тихичко изруга, ритна стената и преобърна възглавницата си. Последвалото утихване трая само миг.
— Аз не притежавам твоя дар. Ще трябва сама да ми кажеш какво те притеснява — обади се Алтея.
— Ти не би разбрала — оплака се майсторката на бижута. — Никой не би разбрал.
— Нека да опитам.
Янтар въздъхна бавно.
— Чудя се защо ти не си млад роб с девет пръста. Чудя се как така Парагон е едновременно ужасено момче и злостен мъж. Чудя се дали е трябвало да се намирам на борда на този кораб, или е трябвало да остана в града и да бдя над Малта.
— Над Малта? — объркано повтори Алтея. — Тя пък какво общо има?
— Точно това е нещо — уморено изтъкна Янтар, — което много бих искала да узная.
— Нещо не е наред, капитане! В Заграба!
За първи път Кенит виждаше Ганкис толкова стреснат. Застанал на прага, възрастният пират мачкаше шапката си в ръка. Видът му бе достатъчен, за да предизвика лошото предчувствие на капитана.
Въпреки това Кенит не изрази неочаквано обзелата го тревога, а спокойно повдигна вежда с въпроса:
— Ганкис, много неща в Заграба съответстват на това описание — кое от тях те е вдъхновило да връхлетиш така?
— Бриг ме изпрати, сър. Рече да ви предам, че миришело лошо. То там винаги си смърди, но сега е особено неприятно. Мирише на мокра пепел и…
В този момент Кенит също почувства миризмата. В каютата тя се долавяше много по-слабо, но присъстваше. Това беше отдавна познатата му миризма на бедствие — каквато не бе подушвал от много време.
Странно как обонянието притежаваше най-голяма способност да придърпва нявгашните спомени. Тази миризма доведе след себе си образи на писъци и лееща се кръв, хлъзгава и мазна. И пламъци, плезещи се към небето. Нищо не можеше да опише миризмата на опожарени домове, примесена със смърт.
Ледена тръпка беше този спомен.
— Благодаря ти, Ганкис. Предай на Бриг, че сега ще се кача.
Морякът затвори вратата след себе си, все така с притеснен вид. Той имаше основания да се тревожи: за него и за останалите от екипажа Заграба играеше ролята на дом, в който те се завръщаха между плаванията си. Ганкис много добре знаеше значението на долитащата миризма, ала не бе събрал сили да го изрече. Поселището бе нападнато, може би от търговци на роби.