Само по себе си това събитие не беше нещо необичайно за някое пиратско пристанище. Преди години, по време на управлението на някогашния сатрап, из тези води бяха кръстосвали кораби, заделени именно да опустошават разбойническите градове. Не една от старите пиратски крепости бе погинала заради тях. Ала Заграба бе преживяла тези времена, благодарение на укритото си разположение. А неумелото властване на Косго породи благоденствие и чувство на сигурност сред поселищата на пиратите. Кенит се бе опитал да ги предупреди, но, очаквано, никой в Заграба не се вслуша в думите му.
— Кръгът се затваря.
Той погледна към талисмана на китката си. Дървената проклетия се беше превърнала по-скоро в източник на досада, отколкото на късмет. Личицето говореше само в моментите, когато му се приискаше, а дори и тогава то изричаше единствено заплахи, предупреждения и мрачни пророчества. На Кенит му се искаше да не го бе поръчвал, но вече не можеше да се отърве от него: талисманът бе попил прекалено много от личността му, за да рискува попадането му в чужди ръце. А да разруши живия си образ капитанът също не желаеше: той се опасяваше, че с подобно действие би призовал собствената си разруха. По тази причина той продължаваше да търпи присъствието на дървеното личице. Може би някой ден то отново щеше да му донесе полза.
— Казах, че кръгът се затваря. Не се ли досещаш за смисъла на думите ми? Или просто оглушаваш?
— Просто не ти обръщах внимание — любезно отвърна пиратът и се загледа през прозореца. Заграбският бряг се доближаваше. От водата стърчаха няколко мачти, а зад тях личаха руините на града. Обгърналата го джунгла също носеше следите на пожар. Кейовете бяха оцелели, макар и под формата на стоящи във водата платформи.
Гледката породи известно съжаление у Кенит. Той пристигаше тук с очакването, че ще може да продаде най-голямата си плячка до този момент. Но Фолдин никога нямаше да получи възможност да я пласира. В този момент той сигурно гниеше под формата на труп с прерязано гърло, а съпругата и дъщерите му привикваха с новата си роля на робини. Ама че досадно стечение на обстоятелствата.
— Кръгът — невъзмутимо продължаваше личицето — е съставен от няколко елемента. Един пиратски капитан. Един пленен жив кораб. Един опожарен град. Едно пленено момче от семейството на живия кораб. Това бяха елементите на първия цикъл. И какво имаме тук? Един пиратски капитан. Един пленен жив кораб. Едно пленено момче от семейството на живия кораб. И един опожарен град.
— Аналогията ти не е точна, талисмане. Редът на елементите не съвпада. — Кенит се приближи до огледалото си, за да се увери, че е завил подобаващо крайчетата на мустаците си.
— И въпреки това намирам съвпадението за интересно. Какви други елементи бихме могли да прибавим? Да, какво ще кажеш за един окован баща?
Кенит изви китка, за да подложи дървеното лице на погледа си.
— А какво ще кажеш за една жена с отрязан език? Нея също мога да включа.
Личицето присви очи насреща му.
— Последователността е неизбежна, глупако. Кръгът се върти. Нима мислиш, че веднъж завъртял воденичния камък, той няма да те премаже? Тази твоя орис бе предрешена още преди години, още в мига, в който ти реши да последваш примера на Игрот. Ти ще бъдеш споходен от неговата смърт.
Замахът на Кенитовата ръка стовари талисмана върху масичката.
— Забранявам ти да изричаш това име! Разбра ли ме!?
Той отново погледна към талисмана: дървеният лик спокойно се усмихваше насреща му. По ръката на пирата се стичаше струйка кръв.
Кенит придърпа маншета си надолу; скривайки и раната, и талисмана.
На палубата миризмата наистина се усещаше много по-силно. Блатистите води на Заграба винаги бяха се отличавали със специфично зловоние, ала сега към него се присъединяваше миризмата на пожар и смърт. Не беше чудно, че екипажът бе притихнал по подобен начин: Вивачия се движеше като призрачен кораб, тласкана от съвсем лек вятър. Никой не възклицаваше и не коментираше, дори шепнешком: мълчанието, налегнало кораба, бе породено от примирение. Дори самата Вивачия мълчеше. Следващата ги Мариета беше притихнала по сходен начин.
Кенитовият поглед се спря върху Уинтроу, застанал край фигурата. Почти осезаемо бе унинието, поделяно от момчето и кораба.
Ета също се намираше на носа, приведена напред, далеч над парапета. Нейното лице бе застинало в необичаен израз на смайване.
Опустошенията не бяха споходили целия град в еднаква степен. Един от складовете бе запазил три от стените си, сякаш обгърнал с шепи съдържащата се в него разруха. От изтънчения публичен дом на Бетел бе останала една стена. На места се виждаха хижи, които пламъците само бяха подушили: блатистата почва бе удържала част от пожара.