— Няма смисъл да спираме тук — обърна се Кенит към Бриг, който безмълвно се беше приближил към него. — Поемаме обратно. По пътя ще определим следващото си пристанище.
— Почакайте, капитане! Там има човек, вижте!
Ганкис беше този, който дръзна да възрази. В следващия миг жилавият старец вече се катереше по въжетата, за да вижда по-ясно.
— Аз не виждам нищо — заяви Кенит. Но в следващия миг видя. На съвсем малки групички оцелелите изникваха от джунглата. Вратата на една от оцелелите къщи рязко се отвори. Обитателят ѝ изникна на прага, стиснал меч и с глава, превързана с мръсен кафеникав парцал.
Двата кораба спряха край скелета на главния кей. Към сушата се отправиха две лодки, по една от Мариета и Вивачия. Ета и юношата бяха настояли да придружат Кенит; в крайна сметка капитанът неохотно бе решил, че едно слизане на брега би се отразило добре на хората му. Самите те горяха от желание да сторят именно това, да се убедят от съвсем близо, че пристанището наистина е опустошено.
Кенит би се чувствал много по-добре обратно в открито море. Опожарените руини го смущаваха. Освен това не се знаеше как щяха да ги посрещнат оцелелите.
Оставащите жители на Заграба се бяха струпали далеч преди лодките да достигнат брега. Те стояха неподвижно — парцаливи привидения — и изчакваха. Кенит тълкуваше мълчанието им като заплаха. Заплашителен му се струваше и начинът, по който всеки чифт очи го следеше.
Най-сетне лодката му докосна с муцуна края на първата плитчина. Капитанът остана неподвижен, изчакващ моряците да скочат и да изтласкат лодката към брега. Междувременно той неспокойно стискаше патерицата си.
Тази ситуация никак не му харесваше. Брегът бе покрит с лъскава черна кал, със съвсем тънък пласт зеленикави водорасли. И патерицата, и протезата му щяха да потънат още със самото слизане от лодката: в подобно положение той нямаше как да изглежда властен. Още по-лошо: то го оставяше уязвим в случай на евентуална битка.
Затова той продължаваше да седи на носа на лодката, да оглежда тълпата и да изчаква някакъв знак, който да му покаже намеренията на посрещачите.
Тогава откъм лодката на Мариета долетя Соркоровият възклик.
— Алисъм! Ти си добре!
И едрият пират веднага скочи от лодката, прегази плиткото и излезе на брега. Събраните се отдръпнаха встрани, за да не бъдат прегазени.
Неговият устрем спря пред една трепереща девойка: Соркор я грабна на ръце и я притисна към широката си гръд.
Кенит я разпозна едва след няколко мига: това парцаливо създание нямаше нищо общо с дъщерите, които Фолдин бе представил пред него и помощника му в ролята на потенциални съпруги. Той си спомни, че Соркор бе проявил явен интерес към момичетата, но не бе очаквал, че заместникът му е продължил ухажването си.
Помощник-капитанът продължаваше да притиска Алисъм Фолдин към себе си. Тя също бе обвила шията му с бледите си ръце, а главата си бе отпуснала край неговата. По лицето ѝ личаха сълзи, но Кенит беше по-склонен да ги припише на радост — иначе тя би се противила.
Той реши, че е безопасно да напусне лодката.
— Подай ми ръка — обърна се капитанът към Уинтроу. Момчето бе пребледняло. Дори едно кратко разсейване щеше да се отрази благоприятно на мислите му.
— Целият град е унищожен — без нужда изтъкна юношата, докато слизаше от лодката и протягаше ръка към пирата.
— Някои биха казали, че това е било в услуга на Заграба — отбеляза еднокракият. Той се изправи и хвърли отвратен поглед към мръсната вода.
Най-напред той спусна дървения си крак отвъд борда. Както очакваше, протезата веднага затъна в податливата кал. Единствено рамото на момчето не му позволи да падне и въпреки това Кенит пак запази равновесие с мъка. Тогава Ета също му се притече на помощ, хващайки другата му ръка. С двама помощници беше по-лесно.
Когато достигнаха по-стабилна твърд, пиратът спря върху един камък, който предоставяше стабилна опора за дървения му крак. От това място той започна да оглежда града.
Личеше, че подпалвачите са се постарали да отправят недвусмислено послание. По степента, в която джунглата бе напреднала във възстановяването на обгорената растителност, той можа да прецени, че пожарът е вилнял преди седмици. През цялото това време никой не си беше правил труда да възстанови опожареното. И с право — след като търгуващите с роби откриеха някое поселище, те го посещаваха отново и отново, докато не се убедяха, че то е изоставено. Мъртва беше Заграба, едно от най-старите пиратски поселища.