Кенит поклати глава.
— Колко пъти им казвах, че трябва да издигнат две наблюдателни кули и бойни машини. Дори и едничка кула щеше да им позволи да забележат опасността достатъчно рано, за да се оттеглят. Но те отказаха да се вслушат, защото не искаха да плащат за подобна инвестиция.
В известен смисъл бедствието му носеше и удовлетворение, защото по неоспорим начин доказваше правотата му. Кенит действително бе предупреждавал за опасност като тази, която бе сполетяла пристанището. Тези му предупреждения винаги предизвикваха подигравки или обвинението, че той просто се опитва да се домогне до сила. И въпреки това неколцина от оцелелите го гледаха с обвинение. Един от тях пламна от гняв и посочи към Кенит:
— Ти си виновен! Заради тебе ни нападнаха калсидците!
— Аз? — изненада се Кенит. — Аз бях този, който ви предупреждаваше, че някой ден това ще се случи. Ако ме бяхте послушали, днес насреща ми щяха да стоят много повече оцелели. Кой знае, може би дори щяхте да сте надвили нападателите и да сте пленили корабите им! — Капитанът изсумтя презрително. — Аз имам най-малко вина за случилото се тук. Ако ще вините някого, винете собственото си късогледо тъпоумие!
Това беше погрешният подход. Почти веднага той осъзна това. Но осъзнаването бе дошло подир изричането на думите, прекалено късно.
Тълпата се хвърли насреща му като лавина. И устремът ѝ съдържаше същия потенциал на разруха. Ета, проклетницата, пусна ръката му — нима се канеше да бяга? Не, тя сграбчваше дръжката на ножа си. Много щеше да му помогне тя срещу подобна тълпа, няма що. Но Кенит пак оценяваше жеста.
Той раздвижи рамене и избута Уинтроу встрани, за да си освободи място. Кенит също бе въоръжен и не възнамеряваше да продаде живота си евтино. С лека усмивка, стъпил здраво на земята, пиратският предводител зачака сблъсъка.
Кенит остана смаян, когато момчето също изтегли нож, и то много скъп нож, и пристъпи пред него. Ета изрази собствената си изненада с развеселено изсумтяване. Върху нейното лице бе изникнала ужасяваща усмивка — с увереност капитанът можеше да съотнесе гримасата към най-страховитите неща, които бе виждал. От собствен опит той добре знаеше, че Ета обожава да сече мъже.
Поне този път тя беше на негова страна.
Зад него долиташе плясък на ботуши — хората от лодката му тичаха да го подкрепят. Те бяха само четирима.
Като насън умът му установи, че Вивачия е започнала да крещи. Тя също виждаше случващото се на брега, но нищо не можеше да стори. Докато спуснатата от нея лодка достигнеше сушата, всичко щеше да е свършило. Затова Кенит оставаше съсредоточен изцяло върху отправилата се насреща му тълпа.
Оцелелите го достигнаха и заплашително се разляха около него. Хората на Кенит оформиха кръг. Напрежението ставаше непоносимо.
Тъй като имаха насреща си решителни и въоръжени съперници, онези от тълпата не бързаха да се впускат в атака — никой от тях не искаше да поеме първия риск. Техният негласен водач, разгневеният мъж, креснал срещу Кенит, пристъпи напред. Капитанът се сети, че този човек му е познат: той се казваше Бодж и бе държал една от кръчмите в града.
Бодж стискаше сопа, с която заплашително потропваше по крака си. Въпреки това той спря извън обсега на момчето. Изглеждаше, че в тази ситуация той не е особено радостен да се озове в ролята на предводител.
Един бърз поглед встрани показа на Кенит, че Соркор и останалите моряци от лодката на Мариета са започнали да обграждат тълпата. Алисъм беше изчезнала, незнайно къде.
Достатъчно беше капитанът и неговият помощник да се спогледат за миг, за да се разберат: Соркор не се нуждаеше от друг знак. Той щеше да се намеси едва в краен случай; тогава би си проправил път до своя командир колкото се може по-бързо.
Бодж погледна към следовниците си и със студено задоволство се усмихна към онези, които бяха заобиколили пирата. Отново възвърнал увереност, той се обърна към Кенит. Уинтроу продължаваше да стои между двамата.
— Вината е твоя, жалък негоднико. Ти вдигаше врява и освобождаваше роби. Ти трябваше да се изперчиш, не ти беше достатъчно да преживяваш. Не, ти трябваше да започнеш да дрънкаш за крале. Докато нападахме по някой и друг кораб, онова короновано пеленаче в столицата не се интересуваше от нас. Не и преди да се появиш ти. Сатрапът не се интересуваше от нас, докато ти не започна да мътиш водата и да засягаш печалбите му. Виж какво стана с нас. Не ни е останало нищо. Ще трябва да потърсим друго място, където да започнем от самото начало. А има голяма вероятност никога да не открием друго скривалище като Заграба! Тук ние бяхме в безопасност, а ти сложи край на всичко това. Подпалвачите, които ни нападнаха, търсеха теб!