Той стовари сопата върху дланта си.
— Ти ни дължиш обезщетение, тъй аз виждам нещата. Ние ще вземем каквото си донесъл, за да си намерим ново скривалище. Ти ще избереш как ще го получим. Ако не искаш с добро…
Бодж разсече въздуха с оръжието си. Кенит не трепна.
Още хора изникваха от гората. Видно беше, че оцелелите са повече от очакваното, но пък целият този сблъсък беше безсмислен. Дори и ако те успееха да убият Кенит и останалите, слезли с него на брега, нима очакваха, че корабите просто ще се предадат? И Мариета, и Вивачия просто щяха да отплават. Но тълпата отказваше да се замисли за това; почти всички тълпи бяха глупави. И смъртоносни.
Кенит разшири усмивката си и започна да съставя отговор.
— Ново скривалище. Това ли е всичко, което ви интересува?
За втори път днес Кенит оставаше смаян от намесата на Уинтроу. Думите на момчето отекнаха звънко, изпълнени с презрение и насочени не само към непосредствените им противници, а и към онези, които изникваха от джунглата. Юношата продължаваше да стиска ножа си в готовност за удар (къде ли бе научил това?), но капитанът разбираше, че младият жрец ще разчита по-скоро на думите си.
— Млъкни, хлапе. Никой няма време за приказки. — И Бодж заплашително повдигна сопата си. — Какво избираш, кралю? По лесния начин ли…
— Естествено, че не ви остава време за приказки! — Ясният глас на юношата заглуши думите на бившия пивничар. — Езикът е средство за изразяване на мислите. А никой от вас не намира време за мислене, дори и ако от това зависи животът му. Кенит се е опитал да ви обясни. Не е възможно завинаги да останете скрити от външния свят. Рано или късно той ви намира. Кенит се е опитал да ви обясни това. Посъветвал ви е да укрепите града, но вие сте отказали да се вслушате. Както сте отказали да проявите разбиране към робите, които той е довел тук, за да бъдат свободни. Вместо това вие предпочитате да се заравяте из калта като някакви мекотели и да се надявате, че никой няма да ви забележи. Но нещата не стоят така. Ако го бяхте послушали, щяхте да сте запазили човешкото в себе си. Аз съм виждал скиците на подобренията, които той е могъл да внесе в града ви. Брегът може да бъде укрепен, да се превърне в истинско пристанище, което да заслужава място върху търговските карти. От вас се е искало единствено да отметнете глави и да заявите, че сте хора, а не шайка разбойници и прокуденици. Искало се е единствено да си изберете водач и да отстоявате правата си. Но вие отказвате да сторите това. За вас е достатъчно да пръснете още няколко глави, да се нагълтате с още малко смърт, след което да се укриете под някой друг камък, за да не ви намерят подпалвачите на сатрапа!
Момчето замълча, защото бе останало без дъх. Кенит се надяваше, че останалите няма да забележат треперенето на юношата.
Той насочи думите си привидно само към момчето, ала знаеше, че те ще бъдат чути от всички:
— Не си прави труда, момчето ми. Те не се вслушаха в моите думи, тебе също няма да послушат. Насилието и бягството са единствените неща, които те познават. Аз вече сторих всичко по силите си, за да ги науча как да бъдат свободни хора. — Капитанът леко повдигна рамене. — Те винаги се връщат към скотското.
Някои от татуираните лица сред тълпата му се виждаха познати. Това бяха робите, които той бе довел на този бряг, осъзна Кенит.
Един след друг те свеждаха очи в отговор на погледа му и оставаха неподвижни. Но един роб, по-смел от останалите, неочаквано направи крачка встрани.
— Аз подкрепям Кенит — каза той и застана редом с моряците на Соркор. Още шестима други го последваха. Сред тълпата изникна колебание. Някои от излизащите от гората прекратиха приближаването си, колебаещи се чия страна да вземат. Само в рамките на секунди ситуацията се беше променила.
В настъпилото затишие се разнесе женски глас.
— Каръм, Джеръд, засрамете се! Вие знаете, че той е прав! Знаете!
Алисъм стоеше изправена в лодката на Мариета — очевидно Соркор я бе пренесъл там в първите мигове на суматохата. Сега тя протягаше обвинителен пръст към назованите младежи.
— А вие, Вахор и Колп, се подигравахте на мен и на сестра ми. Казвахте, че татко е решил да даде дъщерите си на един умопобъркан и неговия помощник. А какво ви отговаряше майка ми? Че това са хора, които виждат какво бъдеще бихме могли да имаме! Хора, които се опитваха да ни помогнат да станем нещо повече от едно блатисто село сред нищото. А сега тя е мъртва. Мъртва! Кенит не е нейният убиец, нашата глупост я уби! Ние се нуждаехме от водител, който да ни защити, а вместо това се присмивахме на предложението му за помощ!