А вместо това тя трябваше да облече дъщеря си в заместител, съшит от предишни тоалети. Единствените бижута на Малта щяха да бъдат онези, подарени ѝ от Рейн, без никакъв спомен от баща ѝ. Мъчително във всеки един смисъл. Но какво друго можеха да направят?
Липсата на алтернативи по никакъв начин не смекчаваше болката.
Кефрия забеляза, че образът ѝ е започнал да свъсва вежди. С усилие на волята тя заглади лицето си.
— Зная, че ти не можа да спиш миналата нощ, но очаквах, че ще легнеш да си починеш след обяда. Не си ли почива?
— Опитах да поспя, но не можах. — Малта се приведе към огледалото и започна да щипе бузите си, за да им придаде цвят. Тя отново се загледа в образа си. — Майко, някога случвало ли ти се е да погледнеш към себе си и да се зачудиш дали в тебе няма още някой?
— Дали ми се е случвало…? — объркано попита Кефрия и взе четката за коса. Под претекста на сресване тя докосна челото ѝ. Но температура нямаше. Напротив, кожата ѝ бе хладна.
Тя повдигна косите на дъщеря си, за да започне да ги подрежда.
— Не забравяй да си измиеш тила — напомни Кефрия. — Това синина ли е?
И жената се приведе да разгледа бледосинкавото петно. Под допира ѝ Малта трепна.
— Боли ли?
— Не точно. По-скоро усещането е дразнещо. Какво е? — Девойката извърна глава, но не можа да види белега.
— Сиво-синя драскотина, колкото нокът. Да не би да си се ударила, когато припадна?
Малта разсеяно се навъси.
— Най-вероятно… Много ли личи? Трябва ли да го напудря?
Кефрия вече посягаше към талка. Още след първия допир петънцето изчезна.
— Вече няма да се вижда — успокои жената. Малта отново се взираше в огледалния си образ.
— Понякога ми се струва, че не зная коя съм — рече тя с тих, но напрегнат глас. — Вече не съм глупавото момиченце, което няма търпение да порасне.
Малта прехапа устна и поклати глава към образа си.
— Опитвам се да бъда отговорна и да науча всички онези неща, на които вие се опитвате да ме научите. Част от мен знае, че те са важни. Но истината е, че мразя цялото това жонглиране с числа и неспирно отлагане на дългове. Това също не съм аз. Понякога си мисля за Рейн или за някой друг млад мъж, сърцето ми трепва и аз решавам, че стига въпросният да стане мой, аз ще стана щастлива. Но само няколко минути по-късно това ми се струва престорено, неистинско — както момиченцата си играят на майки с куклите си. Или по-лошо: откривам, че искам даден мъж, защото той е онова, което аз бих искала да бъда… ако в това изобщо има някакъв смисъл. Когато се опитвам да разбера коя съм в действителност, чувствам единствено умора и някаква тъга, която не може да бъде изразена в сълзи. А когато се опитам да спя и засънувам, виденията ми се виждат чужди. Те ме преследват и наяве: откривам, че разсъждавам с чужди мисли. Или поне такова е усещането. На тебе случвало ли се е нещо подобно?
Кефрия слушаше смаяна: никога преди дъщеря ѝ не бе се изразявала по такъв начин. С пресилена усмивка тя отвърна:
— Ти си прекалено изнервена, мила, и вълнението кара мислите ти да изглеждат особени. Когато пристигнем на бала, ще се разведриш, ще видиш. Този прием ще бъде неповторим, безпрецедентен, какъвто градът ни никога не е виждал. — Жената поклати глава. — Трябва да призная, че нашите собствени затруднения ми изглеждат незначителни, когато си помисля за ставащото в Бингтаун. Ние сме притиснати в собственото си пристанище от калсидски галери, които твърдят, че са дошли с единственото намерение да придружават сатрапа. Самият сатрап и по-голямата част от свитата му гостуват у Давад Рестарт. Владетелят също ще присъства на бала тази вечер, заедно с няколко от съветничките си. Дори този факт сам по себе си ще влезе в историята. Дори онези, които най-разпалено се противят на Джамаилия, ще се опитват да разговарят с него. Някои казват, че ние сме на прага на война, ала самата аз предпочитам да мисля, че сатрапът възнамерява да поправи несправедливостите, които изтърпяхме. Иначе защо ще пътува толкова далече?
— И защо ще довежда със себе си толкова много калсидци? — кисело се усмихна Малта.
— Тяхното присъствие цели да го защитава от пирати — отвърна Кефрия.
Дъщеря ѝ звучеше прекалено цинично за момиче на тези години. Дали Кефрия и майка ѝ не бяха отговорни за това? Дали техните настоявания за дисциплина, техните уроци и задължения не бяха разрушили непримиримото момиче, за да го заменят с тази уморена песимистка? Това съмнение смути сърцето ѝ по особено неприятен начин.