Най-сетне лакеят отвори вратата на купето. Баба ѝ слезе първа, последвана от майка ѝ. Двете жени се отдръпнаха встрани, сякаш вече я представяха. Едва тогава Малта слезе и застана между тях. Последен изникна Силдин, същински малък господин, и хвана баба си под ръка, на което Роника отвърна с усмивка.
Струваше им се, че те са пристъпили в някакъв тайнствен и вълшебен свят. По протежение на стълбището бяха разпръснати пъстроцветни чашки, в които пламтяха свещи. Към входа на залата вече се изкачваха предишните семейства, понесли символичните си дарове за Дъждовните Търговци. За Вестритови това задължение се полагаше на Кефрия — тя беше Търговката в семейството. Техният дар представляваше украсен с резба дървен поднос, който дядото на Малта бе донесъл от Островите на подправките. Върху него почиваха шест гърненца с домашно сладко.
Малта знаеше, че тези подаръци са по-скоро символични — доказателство за зачитането на родството и дружбата. И все пак… Преди нейното семейство бе дарявало топове коприна с преливащ цвят: тъкан тъй тежка, че дядо ѝ трябваше да моли баща ѝ за помощ.
Сякаш усетила колебанието ѝ, баба ѝ прошепна:
— Тази вечер даровете ще приема Каоулн Фестрю, нашата отдавнашна приятелка. Тя много харесва черешовото ни сладко: ще разбере, че с този дар сме се сетили специално за нея. Всичко ще бъде наред.
Всичко ще бъде наред. С тази мисъл Малта повдигна очи към края на стълбището. Изникналата върху лицето ѝ усмивка беше искрена. Всичко ще бъде наред.
Тя хвана полите на роклята си (както ѝ беше показвала Рейч и както се беше упражнявала у дома) и ги повдигна с придобитата съвършена прецизност. С отметната глава и загледана право във входа на залата, Малта започна да се изкачва по стълбите. Тази вечер тя вървеше пред роднините си.
Залата бе неузнаваема, искряща от светлини и ярки цветове. Малта се замая от цялото това великолепие.
Вестритови бяха сред ранните пристигнали. Музикантите бяха започнали да свирят тихо, но все още никой не танцуваше. Посетителите стояха на малки групички и разговаряха. В отсрещния край на залата бяха разположени дълги маси, застлани със снежнобели покривки. На тази трапеза, за момента отрупана единствено със скъпи прибори и съдове, щеше да се проведе последният ритуал по утвърждаването и заякчаването на дружбата. Направи ѝ впечатление, че подиумът, запазен за пратениците на Дъждовните земи и членовете на Съвета, е бил разширен. Явно сатрапът (и вероятно неговите съветнички) също щяха да бъдат настанени там. Дали това бе проява на почит към него? Или по-скоро го излагаха на показ?
Малта погледна към близките си. Те вече подемаха социалния ритуал по приветстването на приятелите си. Това все още ѝ предоставяше известно време свобода. На практика това беше последният прием, на който тя разполагаше със свободата на дете и не ѝ се налагаше да се съобразява с норми. Моментът на представянето ѝ щеше да бъде и моментът, в който всички неписани правила на обществото щяха да я обвържат.
Тя реши да направи една последна необременена обиколка на залата.
Това ѝ намерение се оказа отложено от появата на някакво лице, сторило ѝ се едновременно познато и чуждо. Дело Трел доплава до нея, обгърната от ефирна рокля и ухание. Искрящи сини камъни красяха шията, китките и нишките сребро, тънки като паяжина, които поддържаха прическата ѝ. Умело нанесен грим подчертаваше устните и очите ѝ. Тя стоеше гордо изправена, отметнала глава, с вежлива усмивка, която изглеждаше като изрисувана върху лицето ѝ.
В самия първи момент Малта трепна, смутена от тази зряла жена, която я гледаше хладно. Но веднага след това тя осъзна, че под целия този блясък продължава да се крие Дело Трел, нейната приятелка.
И Малта се усмихна широко насреща ѝ, стисна ръцете ѝ и изрече:
— Ето че наистина настъпи моментът, за който двете толкова често си мечтаехме.
Лицето на Дело продължаваше да изразява застинала любезност. За миг сърцето на Малта трепна. Ако приятелката ѝ отвърнеше презрително, това щеше да означава…
Тогава усмивката на другата девойка придоби оттенък на неподправеност. Тя придърпа Малта по-близо до себе си и прошепна:
— Цял ден нищо не съм хапвала от нерви. Притеснявах се да не изям нещо неподходящо и да разстроя стомаха си точно за бала. И сега съм толкова гладна, че стомахът ми ръмжи като мечок. Малта, какво ще правя, ако той започне да къркори точно когато танцувам с някого?
— Ще впериш осъдителен поглед в най-близката изкупителна жертва — пошегува се Малта. Дело сдържа прихването си в последния момент, припомнила си, че вече трябва да се държи с достойнство.