Воалът му беше от черна дантела, със златни и сребърни очертания, указващи мястото на очите. Качулката, покриваща косите и тила му, бе пристегната със сложната намотка на шал от лъскава бяла коприна. Той носеше мека бяла риза и черен панталон, които подчертаваха тялото му в същата степен, в която воалът и качулката скриваха лицето му: широките рамене и плътната гръд контрастираха със стройния кръст. Ботушите му споделяха златно-сребърната украса на воала му.
— Пребледняла си като сняг — каза той, протягащ чаша вино. — Искаш ли да пийнеш?
— Искам да вървя при майка си — изтърси тя. И се изложи още повече, повтаряйки тези думи.
Позата му изгуби спокойствието си.
— Какво ти каза той? Да не те е наскърбил?
— Не. С нищо не ме е обидил. Просто искам да видя майка си.
— Разбира се. — С властна небрежност той потупа един от минаващите Търговци по рамото и му подаде чашата с вино, след което отново се обърна към Малта. — Ела.
Той не предложи да я хване под ръка, нито посегна да я подкрепя (нима беше усетил, че в този момент девойката не би понесла какъвто и да било допир?) — вместо това Рейн направи плавен знак с ръка и тръгна пред нея, за да ѝ прави път. Гостите любопитно се вглеждаха подире им.
Не им се наложи да търсят дълго: Кефрия изникна насреща им почти веднага.
— Малта… — тихо възкликна тя. Девойката се подготви за неизбежното мъмрене, но вместо това майка ѝ продължи: — Толкова се притесних, но ти се държа великолепно. Какво го е прихванало Давад? Бях тръгнала към теб след танца ти, а той дръзна да ме хване за ръката и ми каза, че ако си била отидела при него, той щял да ти уреди и друг танц със сатрапа.
— Майко, сатрапът каза, че щял да изпрати кораби да спасят татко. Но… — Малта заекна и замълча. Искаше ѝ се да не беше споменавала това. А и защо да го споменава? Решението щеше да принадлежи изцяло на нея самата.
Колко важно беше за нея да върне баща си? Тя отлично знаеше какво бе загатнал с думите си Косго. Изборът беше неин. След като тя щеше да бъде тази, която да плати цената, нима решението не принадлежеше изцяло на нея?
— И ти си му повярвала? — смая се Рейн. — Малта, той си е играел с теб. Как е могъл да ти подхвърля подобно предложение със същата лекота, с която се прави комплимент? Този човек няма никакъв морал, никаква съвест. Ти си почти дете, а той те измъчва по подобен начин… С радост бих го убил.
— Аз не съм дете — студено отвърна Малта. На децата не се налагаше да вземат подобни решения. — Щом смяташ, че съм толкова малка, къде е твоят морал?
Тя дори не се замисляше над думите си. В момента ѝ се искаше единствено да остане насаме, да размисли на спокойствие, да разсъждава над предложението на сатрапа и загатнатата цена. Не беше чудно, че езикът ѝ бе придобил самостоятелен живот.
— Или проявеният от друг мъж интерес за теб е удобна възможност да изтъкнеш, че аз ти принадлежа?
Майка ѝ ахна. Тя бързо обходи с поглед двамата влюбени и побърза да се оттегли, смотолевяйки извинение. Малта почти не осъзна оттеглянето ѝ. Само допреди мигове тя бе копняла за майка си. Сега вече знаеше, че майка ѝ с нищо не би могла да помогне.
Рейн леко отстъпи назад. Настъпи мълчание, обтегнато като струна.
Неочаквано той се поклони.
— Моля за извинението ти, Малта Вестрит. — Рейн леко прочисти дъх. — Ти си жена, а не дете. Но ти си встъпила в обществото съвсем неотдавна, без до този момент да си се сблъсквала с низостите, на които някои мъже са способни. Моите думи бяха провокирани единствено от желанието да те предпазя, а не да те наскърбя.
Той извърна прикритото си лице към танцуващите. В момента те изпълняваха танц, в който партньорите биваха разменяни.
Със снижен глас младият мъж добави:
— Зная, че спасяването на баща ти заема първо място в мислите ти. Това те прави уязвима. Било е безсъвестно от негова страна да предлага да ти помогне.
— Странно. Аз си мислех, че е безсъвестно да откажеш, когато някой те помоли за помощ. Сега разбирам, че в отказа си ти просто си искал да се проявиш като тактичен.
Леденото презрение в гласа ѝ ѝ беше познато. Точно по същия начин баща ѝ се караше с майка ѝ, като насочваше собствените ѝ думи срещу нея. Малта искаше да спре, но не знаеше как. Искаше да си поеме дъх, нуждаеше се от време да помисли, а вместо това всичко прелиташе около нея. Тя се намираше сред събитие, което щеше да остане единствено в живота ѝ, имаше вероятност да уреди спасяването на баща си. А вместо да танцува с елегантния си кавалер и да обира завистта на останалите момичета, тя бе подела глупав спор с него. Не, това не беше справедливо.