— Надявам се, че не — увери я Рейн. Без да чака мнението ѝ за уклончивия си отговор, той отново се поклони и я остави. Макар музиката да подемаше отново, той започна да си проправя път край танцуващите двойки.
Малта седеше сама. При вида му тя сепнато погледна към него. Блесналата в очите ѝ надежда не можа да скрие намиращия се в тях уплах.
— Рейн — поде тя, но младият мъж я прекъсна, преди тя да е успяла да се извини.
— Трябва да изляза. Става дума за нещо много важно. Има вероятност да не се върна на бала.
— Защо? Къде ще ходиш? Какво е толкова важно.
— Не мога да ти кажа. Ще трябва да ми се довериш. — Той помълча за момент. — Бих искал да се прибереш колкото е възможно по-рано. Ще направиш ли това за мен?
— Да се прибера? Да се оттегля от зрелостния си бал и да си вървя вкъщи, докато ти се разтакаваш за нещо много важно? Ти искаш невъзможното от мен, Рейн. Вечерята още не е започнала, даровете още не са били връчени… а ние с тебе танцувахме само веднъж! Как можеш да ми причиняваш това? Това е момент, който съм очаквала през целия си живот. А ти изведнъж изникваш и ми заявяваш, че трябва да си вървя вкъщи, защото си намерил нещо по-важно, с което да се занимаваш?
— Малта, разбери! Не става дума за нещо, случващо се по мое желание. Съдбата не се съобразява с желанията ни. Сега трябва да вървя. Съжалявам, но ще трябва да те оставя.
Той копнееше да ѝ каже, но не можеше. Не защото не ѝ се доверяваше, а заради връзките на нейното семейство с Давад Рестарт. Ако Давад действително беше предател, беше важно той да продължава да мисли, че заговорът е останал неразкрит. Онова, което Малта не знаеше, тя не можеше да издаде неволно.
В отговор очите ѝ припламнаха мрачно.
— Мисля, че се досещам кое е това важно нещо. Дано двамата със съветничката си прекарате приятно. — Тя отмести поглед. — Желая ти приятна вечер, Рейн Купрус.
Малта го отпращаше, сякаш имаше насреща си някакъв слуга. Беше очевидно, че тя няма да се вслуша в съвета му и да се прибере рано.
Рейн продължаваше да стои пред нея, разколебан.
— Простете.
Но блъсването беше умишлено и тонът на изреченото също не изразяваше извинение. Рейн се обърна.
Керуин Трел стоеше насреща му, понесъл две чаши вино. За момент контролът на Рейн заплашваше да не издържи. Това трая само миг, след което бе изблъскано от усещане, наподобяващо отчаяние. Сега нямаше време за това. Нищо не му пречеше да остане и подеме спор, но този спор нямаше да разреши нищо. Ако останеше, на сутринта всички те щяха да лежат мъртви.
А имаше вероятност тази смърт да ги сполети дори напук на усилията му — точно това знание направи обръщането му много трудно. И все пак той се обърна и се отдалечи, без да поглежда назад. Ако зърнеше Малта да посърва, не би стърпял връщането си. Ако видеше Трел да се възползва от ситуацията, просто щеше да го убие. Но той нямаше време за това. Обичайно — никога не му оставаше време да живее собствения си живот.
Той напусна залата и потъна в изпъстрения с фенери мрак.
Малта танцува още три пъти с Керуин. И през цялото време той нито веднъж не осъзна неудовлетворението ѝ. Защото след онази безусилна лекота, която бе познала в партнирането си с Рейн, тези танци ѝ струваха усилие. Тя не успяваше да синхронизира движението си с неговото и с такта на музиката. Възхитата, която младият Трел продължаваше да излива насреща ѝ, бе започнала да блъска по нервите ѝ. Дори младежкото му лице я изнервяше.
Балът бе изгубил своята жизненост — нея Рейн бе отнесъл със себе си. Подир оттеглянето му изглеждаше, че обстановката е станала по-глуха, с по-малко танцуващи.
Предишната мътилка, за момент утаена, отново се надигаше от дъното на душата ѝ. Малта си спомняше, че днес бе имало време, в което тя се бе чувствала щастлива, ала този спомен все повече започваше да ѝ изглежда като въобразен.
В края на танца тя с облекчение забеляза майка си да стои край танцуващите и да ѝ прави знак да се приближи.
— Майка ми ме вика. Боя се, че трябва да вървя.
Керуин се отдръпна, но хвана ръцете ѝ.
— В такъв случай ще те пусна да си вървиш, но само защото трябва. Бъди жалостива и не ме измъчвай с дълго отсъствие. — Той се поклони.
Малта кимна формално и се отдалечи.
Кефрия я посрещна с разтревожено лице, върху което усмивката не подхождаше.
— Забавляваш ли се, Малта?
Как трябваше да отговори на този въпрос? Тя реши да избере истината, дори и частична.
— Не се оказа каквото очаквах.
— Бих казала, че това е нещо, което всеки изпитва. — Тя взе ръката на дъщеря си. — Никак не ми е приятно да искам това от теб, но мисля, че скоро ще трябва да си вървим.