— Да си вървим? — объркано попита Малта. — Но защо? Все още не сме стигнали до вечерята, даровете…
— Говори по-тихо, Малта. И се огледай. Кажи ми какво виждаш.
Първият ѝ поглед беше бегъл, последван от по-сериозно взиране.
— Къде са всички Дъждовни Търговци? — попита девойката.
— Не зная. Неколцина от бингтаунските Търговци също са изчезнали, без да се сбогуват или да предоставят обяснение. Двете с баба ти се опасяваме, че се задават някакви неприятности. Когато излязох навън да се освежа, надуших дим. Заради блокадата напрежението в града е повишено. Боим се да не се стигне до някакъв сблъсък. — Кефрия бавно огледа залата. През цялото време тя оставаше усмихната; отстрани изглеждаше, че тя и дъщеря ѝ обсъждат бала. — За всички ни ще бъде по-безопасно, ако се приберем у дома.
— Но…
Не, нямаше смисъл от увещания. Пък и така или иначе вечерта беше изгубила цялото си очарование. Излишно беше да остава и да гледа как мечтата ѝ се разлага: нали вече бе присъствала на смъртта ѝ.
— Ще се доверя на вашата преценка — отстъпи тя. — Само да си взема довиждане с Дело.
— Мисля, че майка ѝ вече я отведе. Само преди миг видях Търговеца Трел да говори със сина си, а вече не виждам и Керуин. Те ще разберат.
— Е, а аз не разбирам — кисело отвърна Малта.
Майка ѝ поклати глава.
— Наистина съжалявам. Нямаш представа колко ми е мъчно да гледам как ти растеш в подобни времена. Те ти отнемат всичко, което ти се полага. Но с нищо не мога да ти помогна.
— Това чувство ми е познато — каза Малта, говорейки по-скоро на себе си. — Понякога се чувствам напълно безпомощна, напълно безсилна да променя каквото и да било. В други моменти се опасявам, че съм прекалено страхлива да опитам.
Кефрия се усмихна искрено.
— Страхлива е последната дума, която бих употребила по твой адрес — топло рече тя.
— Как ще се приберем? Наемната кола ще дойде да ни вземе чак след часове.
— Баба ти отиде да говори с Давад Рестарт и да го помоли да ни заеме каретата си. Не би трябвало да има проблем: колата ще е отново на негово разположение далеч преди края на бала.
Роника действително се приближаваше към тях.
— Давад изрази съжаление, че си тръгваме, но се съгласи да ни даде каретата си. — Тя се навъси. — Но постави условие. Той настоя Малта да се сбогува със сатрапа, преди да се оттегли. Аз му казах, че това би изглеждало непристойно, но той настоя. Сега не е моментът за спорове. Колкото по-бързо се приберем у дома, толкова по-добре. Къде се е запилял Силдин?
— Преди малко го видях със синовете на Дау. Сега ще го намеря. — Сега вече умората и напрежението проличаваха в Кефрия. — Имаш ли нещо против да изпълниш условието, Малта? Няма от какво да се страхуваш, баба ти ще бъде с теб.
Дали близките ѝ не бяха се досетили за същината на репликите, разменени по време на танца ѝ със сатрапа?
— Не се боя — отвърна тя. — Вън ли ще се чакаме?
— Да… Пред вратата.
И майка ѝ тръгна да търси Силдин, а Малта и баба ѝ се отправиха към подиума.
По пътя Роника Вестрит заговори.
— Мисля, че след десет дни трябва да организираме чаено парти. Жените, които бяха представени на настоящия бал, не са много, така че бихме могли да поканим всичките.
— Прием? У дома? — сепна се Малта.
— Градината е подходяща. Ще можем да я разчистим подобаващо. Сега къпините тъкмо зреят, ще направим сладкиши. По мое време често избирахме някакъв обединяващ мотив. — Баба ѝ се усмихна на спомена. — На партито, което майка ми организира след моя зрелостен бал, всичко беше виолетово. Имаше захаросани виолетки, лилави сладкиши с боровинков сос, а чаят беше подправен с лавандула. Вкусът беше отвратителен, но пък цветът му беше много красив и прекрасно се вписваше с останалото, затова не възразявах. — Тя прихна.
Малта усети, че баба ѝ се опитва да я разведри.
— Тази година нашите лавандули са много ароматни — с усилие се включи тя, опитвайки се да се усмихне. — Ако умишлено изберем традиционна тема, никой няма да ни упрекне, че използваме стари покривки за маса и стария комплект за чай.
— Малта, зная, че не е справедливо… — поде възрастната жена, но не можа да довърши. — Главата горе, усмихвай се. Ето го Давад.
Той връхлетя връз тях с устрема на развълнуван гъсок.
— Но аз наистина мисля, че е трагично да ни отнемате тази прекрасна девойка. Наистина ли главоболието е толкова нетърпимо?
— Покъртително — веднага отвърна Малта. Ето какъв предлог бе използвала баба ѝ. — Не съм свикнала да оставам будна до толкова късно — мило продължи тя. — Казах на баба, че само искам да ти пожелая лека нощ и да ти благодаря, задето си предложил да ни заемеш каретата си.