— Какво ще правим? — разтревожено прошепна девойката.
— Ще бъдем учтиви — увери я баба ѝ. — Но нищо повече — добави тя със заплашително тих глас.
Ако не беше долавящата се миризма на дим, нощта щеше да изглежда съвсем спокойна. От залата самият град не се виждаше, затова беше невъзможно да се определи къде е пожарът и какво е обхванал, макар самата му миризма да бе достатъчна, за да накара Малта да потръпне.
Каретата пристигна едновременно с донасянето на връхните дрехи. В нея Малта се качи първа: забравил придружителката си, сатрапът взе ръката на девойката и ѝ помогна да се покатери в купето. Той я последва и се настани досами нея.
— Както се разбрахме, ти ще яздиш при кочияша, Търговецо Рестарт — обяви владетелят. — Иначе вътре ще стане прекалено тясно. Кеки, ти седни от другата ми страна.
За баба ѝ, майка ѝ и Силдин оставаше отсрещната седалка. Макар самите места да бяха предостатъчно широки, девойката се чувстваше притисната, защото сатрапът седеше съвсем близо до нея — бедрото му почти докосваше нейното. Тя се постара да не издава смущението си от тази близост, затова целомъдрено сключи ръце в скута си и се загледа през прозореца. Наистина я беше връхлетяла умора — прибирането в дома щеше да бъде приветствано. То най-сетне щеше да ѝ донесе лелеяната самота.
Лесно можеше да се отгатне моментът, в който Давад се покатери на капрата: цялата карета се разлюля. Когато клатенето утихна, кочияшът даде знак на конете. Колата потегли плавно, оставяйки светлините и музиката зад себе си. Мракът я обгърна бързо, затова коларят не пришпорваше животните.
Нощта изглеждаше изградена от мълчание; същото това мълчание беше изпълнило и вътрешността на купето. Претоварената кола се стараеше да прибавя към него дружелюбното си проскърцване.
Малтиното напрежение започваше да се оттегля, ала не заради спокойствие, а заради обезчувствяване. От предишното оживление не беше останала и следа и тя не намираше основания да остава будна. Дори присъствието на владетеля не беше аргумент срещу дрямката ѝ.
В крайна сметка Кеки наруши мълчанието.
— Този летен бал беше много интересен. Радвам се, че успях да присъствам.
Няколко мига думите ѝ останаха без отговор. Тогава Роника възкликна:
— В името на Са! Вижте пристанището!
Те минаваха край участък на разредени крайпътни дървета. Изразите на удивление от Давад и кочияша съвпаднаха с ужаса на баба ѝ. Малта се сепна.
Изглеждаше, че цялото пристанище гори: пламъците удвояваха блясъка си върху водната повърхност. Пожарът не беше обхванал някой самотен склад, а цялото протежение на ивицата. Няколко кораба също горяха.
Във вцепенението си тя престана да чува възгласите на останалите. Тя много добре знаеше, че единствено огънят може да унищожи жив кораб. Дали и калсидците знаеха това? Дали живите кораби бяха онези, които пламтяха, или горяха корабите от кортежа на сатрапа? Но видяното изчезна след миг, отново скрито от дърветата, а и то се намираше прекалено далече.
— Бихме могли да се спуснем до брега, за да видим какво става — храбро предложи сатрапът и повиши глас. — Кочияшо, заведи ни до пристанището!
— Да не си се побъркал? — възкликна Роника, без да дава пет пари към кого се обръща. — Силдин и Малта нямат място там. Първо ще се приберем вкъщи, а после ти върви където си щеш!
Сатрапът не успя да отговори, защото каретата се разтресе и ускори ход.
— Какво го е прихванало Давад, та кара с такава скорост в тъмното? Давад? Давад, какво става?
Пряк отговор на въпроса ѝ не последва; развълнувани викове долетяха от предната част на каретата. На Малта се стори, че е доловила и друг глас: за да се увери, тя надникна от прозореца. В мрака зад тях девойката различи някакво движение.
— Струва ми се, че ни догонват конници. Може би Давад се опитва да ги надбяга.
— Сигурно са пияни, за да препускат нощем по този път — възмути се Кефрия. Забелязала, че Силдин възнамерява да се покатери върху седалката, за да надникне, тя избухна — Седни, дете, ще ми стъпчеш роклята!
В следващия миг Силдин отхвърча на пода, защото каретата се разклати за пореден път. Заради напора на впрегнатите коне купето беше започнало да се разклаща. Поне в това отношение многото пътници се оказаха предимство: вътре нямаше място за залитане.
— Не се облягай на вратата! — с писък настоя Кефрия. А Роника бе започнала да крещи:
— Давад, кажи на кочияша да намали! Чуваш ли, Давад?!
Вкопчената в рамката на прозореца Малта зърна движение отвън. Някакъв конник се беше изравнил с тях.