— Предайте се! — нареди той. — Ако спрете доброволно, никой от вас няма да пострада.
— Бандити! — ужасено възкликна Кеки.
— В Бингтаун? — отвърна Роника. — Невъзможно.
Ала и втори конник бе изникнал от другата страна на каретата. Едновременно със зърването му Малта чу кочияша да крещи нещо. Едно от колелата подскочи и девойката болезнено отлетя към стената на купето.
За миг изглеждаше, че каретата отново ще заеме нормалното си положение, стъпила върху четирите си колела. Всичко щеше да бъде наред.
Тогава купето продължи да се накланя. В сътресението Малта отхвърча към сатрапа, който се беше проснал върху Кеки. Девойката изпита объркващото усещане, че пада настрани; в следващия миг покривът на колата се оказа под нея. Вратата край нея се отвори. Последва писък, ужасяващ писък, придружен с ярък проблясък на белезникава светлина.
— Давад е мъртъв.
Роника Вестрит сама не разпозна гласа си, изрекъл тези думи. На тялото тя се натъкна пипнешком, докато си проправяше път по склона обратно към пътя. Разбра, че е Давад по многобройната украса на жилетката му.
Тя се радваше, че тъмнината не ѝ позволява да види трупа. Достатъчно беше, че е усетила неестествената отпуснатост и лепкавата влага на кръв. В шията му тя не напипа пулс, единствено хлъзгавина. Нямаше никакъв дъх. Заради количеството кръв по гърба на жилетката тя имаше основания да смята, че при падането той си е строшил черепа. Но нямаше намерение да потвърждава догадката си, а вместо това запълзя встрани от него.
— Кефрия! Малта! Силдин!
Тя ги зовеше отчаяно, но с немощ. Струваше ѝ се, че е попаднала в някакъв кошмар, където отсъства смисъл, а съществува единствено ужас. Над себе си тя можеше да различи очертанията на каретата — на фона на трептящата светлина на факли. Там се носеха гласове, движеха се силуети. Сигурно и децата ѝ бяха там.
Наклонът бе стръмен и обрасъл. Самото му изкачване тя бе престанала да осъзнава, както не осъзнаваше и как е успяла да пропълзи от каретата. Или как се е озовала толкова далеч. Нима бе отлетяла на толкова голямо разстояние, невредима?
До нея достигна гласът на Кефрия. Тя ридаеше и зовеше майка си — точно като малка, когато се събудеше от някой лош сън.
— Идвам, чедо! — провикна се възрастната жена. Някакви коварни храсти се изплъзнаха изпод пръстите ѝ, зашлевиха я през лицето. Тя отново полетя надолу. Цялата лява половина на тялото я болеше, като ожулена. Но това беше нещо преходно, което можеше да бъде забравено, изместено встрани. Важното беше да намери децата.
Тя отново се хлъзна надолу.
Може би беше изминало дълго време, преди тя отново да се надигне. Дали не беше припаднала в даден момент? Край себе си тя не виждаше нищо: нито каретата, нито премигващата светлина. И наистина ли тя беше зърнала силуети, или си беше представила? Старицата се заслуша.
И долови нещо. Някакъв звук, напомнящ ридание. Възрастната жена запълзя натам.
Тя намери Кефрия опипом: дочутото наистина се оказаха нейните ридания. Дъщеря ѝ извика сепнато при допира, сетне безмълвно се вкопчи в нея. Малкият Силдин лежеше в скута ѝ, свит на клъбце. По напрегнатите му мускули личеше, че той е жив.
— Той ранен ли е? — обърна се тя към дъщеря си. Това бяха първите ѝ думи.
— Не зная. Той не казва нищо. Не усещам да има кръв.
— Ела тук, Силдин. Ела при баба.
Момчето не се възпротиви, но и не реагира. Роника сама провери за кръв. Нямаше. Също както нямаше и реакция. Силдин продължаваше да трепери, свит. Тя отново го върна на Кефрия.
И дъщеря ѝ, и внукът ѝ бяха останали невредими. Кефрия си беше счупила няколко пръста, но други травми не усещаше. Друго не можеха да кажат, защото ги обгръщаше пълен мрак: клоните бяха прекалено гъсти и не пропускаха светлина.
— Къде е Малта? — попита Роника накрая. Пред Силдин тя не искаше да спомене Давад.
— Още не съм я открила. В началото чух другите… После ми се стори, че чувам твоя глас, но ти не дойде. А Малта така и не отговори на виковете ми.
— Ела, да се върнем на пътя. Може би тя ни чака там.
Тя по-скоро усети как Кефрия кимва.
— Помогни ми да пренесем Силдин — каза тя.
Роника не ѝ отговори, а поде с решителен глас:
— Силдин, двете с майка ти не можем да те носим. Ти вече си прекалено голям за това. Помниш ли как пренасяше кофи, когато онези кораби се появиха? Тогава ти беше храбър. Сега отново трябва да станеш храбър. Хайде. Хвани ме за ръката. Изправи се.
Той не реагира. Въпреки това възрастната жена го хвана за ръката и я подръпна.