— Изправи се, Силдин. Хвани и майка си за ръката. Ти си силен, ще помогнеш и на двете ни да се изкачим.
Детето бавно се раздвижи и наистина се изправи. Всяка от тях го хвана за ръката. С неговото съдействие за тримата беше по-лесно да се изкатерят по хълма.
През по-голямата част от изкачването те мълчаха. Кефрия, притиснала ранената си ръка към гърдите, не гореше от желание за приказки. Единствените им думи се свеждаха до окуражаванията към момчето и повиците към Малта, оставащи без отговор. Тези викове сепнаха нощните птици, налагайки тишина в промеждутъците си.
Каретата лежеше на една страна. Тук, по-близо до пътя, дърветата растяха по-нарядко и през тях прозираше блясъкът на звездите. Тази сцена беше изградена от различни отсенки на черно и бяло. Виждаше се дирята, която излязлата от контрол кола бе оставила сред дръвчетата.
Двете жени започнаха да претърсват около каретата — и двете примесили нетърпението си с известно желание да не открият нищо, защото имаше вероятност намереното да се окаже труп.
— Тя може да е останала в купето — произнесе в един момент Кефрия.
Покривът на каретата бе обърнат към склона, а ботушите на кочияша стърчаха изпод него. И Роника, и Кефрия ги забелязаха, но никоя от тях не ги спомена. Тази вечер Силдин бе преживял достатъчно — нямаше смисъл да го плашат допълнително. Нямаше смисъл да го карат да се замисля за тялото на сестра си.
Роника предположи, че каретата се е претърколила поне два пъти, преди да се вреже тук. Макар и застинала, тя изглеждаше нестабилна.
— Бъди внимателна — тихо се обърна тя към дъщеря си. — Може да се размести и отново да се хлъзне надолу.
— Ще внимавам — без нужда обеща другата. Двете бавно се приближиха до шасито. За момент ранената ръка на Кефрия се подхлъзна, тя изохка. Сетне жената бавно се надвеси над прозореца. — Не виждам нищо. Ще трябва да се покатеря вътре.
Роника чу как дъщеря ѝ се опитва да избута вратата. Преградата най-сетне се отмести. Кефрия приседна на ръба за момент, преди да се спусне вътре. От купето долетя остър възклик.
— Аз стъпих на нея — започна да вие Кефрия. — Милата ми…
Целият свят около Роника притихна в тягостно мълчание.
Преди Кефрия да започне да ридае.
— Тя диша! Жива е…
Глава тридесет и трета
Доказателства
Почти се зазоряваше, когато тя тихо влезе в каютата му. Несъмнено с опасението да не го събуди.
Кенит не спеше. Подир завръщането им на кораба Ета настоя да му помогне да вземе гореща вана и да се преоблече. Това той ѝ позволи, но след това я прокуди от каютата си, за да разстеле на спокойствие плановете за Заграба. И да приготви чертожните си инструменти.
Тези планове си заслужаваха да се въси насреща им: те бяха изработени по памет. При днешния им оглед той веднага видя, че някои от нанесените на тях идеи са неосъществими. Затова капитанът приготви нов лист велен и поде работата си наново.
Той обожаваше да се занимава с подобна работа. Чертежите му създаваха нов свят, негов собствен свят, където всичко бе логично, смислено и подредено с оглед на най-голямата ефективност. Те го връщаха в ранните дни на детството, в които той си играеше на пода край бащиното бюро. Пръстен под. Когато баща му бе трезвен, той работеше над проектите си за Ключалковия остров. В тях той нанасяше не само своето собствено имение, а и редицата колиби, в които щяха да живеят слугите, мястото за градините и дори съответните проценти, полагащи се на съответната растителност. Пак сред бащините чертежи бяха изникнали конюшнята и плевнята и огражденията за овцете (разположени тъй, че струпалият се тор лесно да бъде пренасян до градината). Той бе планирал и къща, в която да нощуват моряците му. И всяка структура заемаше такова място, че съединяващите ги пространства да останат прави. Съвършен план за един малък таен свят. Той често качваше Кенит на коляното си, за да му покаже тази си мечта. Разказваше му колко щастливи ще бъдат всички те. За кратко действително беше така.
До появата на Игрот.
Той пропъди тази мисъл, блъсна я в дъното на ума си, за да не му пречи на работата. И продължи да чертае убежището в подножието на наблюдателната кула.
— Какво е предназначението на тази постройка? — неочаквано запита талисманът.
Кенит се навъси към мастиленото петно, свидетелстващо за сепването му. Той го попи предпазливо, но не можа да отстрани следите му изцяло. По-късно щеше да му се наложи да го остърже.
— Предназначението — поде той, по-скоро за себе си, отколкото за наглото личице — е двойно: убежище по време на атака, а също и временен подслон, докато домовете им бъдат издигнати отново. Ако те прокопаят кладенец ето тук, вътре, и укрепят външността, тогава…