— Тогава ще могат спокойно да умрат от глад, вместо да бъдат отвлечени в робство — лъчезарно отвърна талисманът.
— Корабите, които биха нападнали Заграба, рядко проявяват подобно търпение. Те целят бърз удар, с лесна плячка и лесни жертви. Малко е вероятно да седнат да обсаждат укрепен град.
— Но защо изработваш тези планове? Защо с такъв интерес се стараеш да създадеш по-добър град за хора, които ти в действителност презираш?
За момент Кенит остана объркан, мълчаливо загледан в начертаното. Жителите на Заграба наистина не бяха достойни да живеят сред подобен ред. Но той осъзна, че това е без значение.
— Ще бъде по-добре — тросна се капитанът. — По-подредено.
— Контрол, това е истината — поправи го личицето. — Ти ще си оставил своя знак върху начина, по който те живеят. Открих, че това е единственото, което те интересува, Кенит. Контрол. Какво си си втълпил, пирате? Може би смяташ, че в един момент ще придобиеш достатъчно контрол, за да можеш да се върнеш и да промениш миналото? Да го накараш да се отслучи? Да реализираш бащините си планове и да построиш неговото свряно кътче рай? Кръвта винаги ще си остава там, Кенит. Също като мастилено петно върху съвършен проект: така попива и цапа кръвта. Каквото и да правиш, всеки път, когато прекрачиш прага на онази къща, ти ще продължаваш да надушваш кръвта и да дочуваш ехото на писъците.
Той яростно захвърли писалката си. С отвращение видя, че тя е оставила кървава ивица върху чертежа му. Не, не кръв, а мастило, обикновено черно мастило. Това беше всичко. Мастилото можеше да бъде попито и отстранено. Също като кръвта. В един момент всичко се изличаваше.
С тази мисъл той си легна. И остана да лежи буден, да изчаква завръщането на Ета.
Тя се появи със стъпките на котка, завръщаща се от нощен лов. В тъмното тя се разсъблече тихо, приближи се до леглото и понечи да се промъкне под завивките.
— Как се справя момчето? — с ведър глас попита пиратът.
Ета се сепна; силуетът ѝ допря ръка върху сърцето си.
— Стресна ме, Кенит. Очаквах, че спиш.
— Очевидно — със сарказъм отвърна той. Осъзна, че гневът му не произтича от факта, че тя е спала с момчето. Та нали още от самото начало това беше целта на Кенит. Дразнеше го нейното очакване, че тя би могла да го заблуди. Това значеше, че тя го смяташе за глупав. Е, беше време да ѝ покаже заблудите ѝ.
— Кракът ли те боли? — попита жената. Загрижеността ѝ звучеше искрена.
— Защо питаш?
— Реших, че това може да е причината да си останал буден. Боя се, че Уинтроу се оказа по-сериозно ранен от очакваното. Той не се оплакваше, но вечерта ръката му се беше подула толкова, че той не можеше да си съблече ризата сам.
— И ти си му помогнала — меко изтъкна Кенит.
— Да. Скълцах му лапа, това смъкна отока. После му зададох няколко въпроса за една книга, която в момента се опитвам да прочета. Тя ми се струва глупава, защото вътре се говори единствено как човек трябвало да реши какво е истинското в живота му и какви са последиците от възгледите му за живота. Той каза, че това се наричало философия. Аз му казах, че губене на време е по-подходящо название. Какъв е смисълът да се чудиш как знаеш, че една маса е маса? Той възрази, че така сме се замисляли над начина, по който мислим. Аз все още смятам, че книгата е глупава, но той настоява да я дочета. Едва на излизане от каютата му осъзнах колко дълго сме се карали двамата.
— Карали сте се?
— Без гняв. Дискутирахме, това трябваше да кажа. — Тя повдигна завивката и се покатери в леглото. — Чиста съм — бързо добави Ета, когато Кенит се дръпна от допира ѝ.
— В стаята на Уинтроу ли се ми? — жегна я пиратът.
— Не. В камбуза, където винаги има гореща вода. — Жената притисна тялото си до неговото и въздъхна. В следващия миг тя попита — Кенит, защо ме питаш това? Нямаш ли ми доверие? Аз съм ти вярна.
— Вярна?
Думата го шокира.
Тя рязко се надигна, увличайки одеялото със себе си.
— Разбира се, че съм ти вярна. Винаги съм ти била вярна. Ти какво си мислеше?
Това можеше да се окаже пречка за плановете му. Капитанът подръпна одеялото, за да я накара да легне. Следващите си думи той подбра изключително внимателно.
— Мислех си, че ще останеш с мен само за известно време. Докато някой друг не ти се стори привлекателен.
Той леко присви рамене, по-смутен, отколкото му се искаше да признае. Защо му беше трудно да признае това пред себе си? Тя беше курва. А курвите не познаваха лоялността.