— Глупости. Ще се гърчи колкото за кумова срама, а накрая ще се усмихва. — Арту се ухили към нея и се облиза. — Нали така, помощнико? — подразни я той. И разкри кафеникави зъби.
Алтея не трепна под погледа му. Тя нямаше намерение да показва страх. Пък и сега не беше моментът за страх, а за размисъл.
Дори и ако тя изпищеше, никой нямаше да я чуе. Корабът може би я усещаше, но на него тя не можеше да разчита: в последно време Парагон бе започнал да се държи странно; непрекъснато му се струваше, че ще се сблъска със змии или плаващи трупи, та никой вече не обръщаше внимание на виковете му. Не, тя нямаше да изпищи.
Арту продължаваше да се взира в нея, с блеснали очи. Алтея осъзна, че той очаква именно това от нея — писък. И двамата знаеха, че когато той приключеше с нея, щеше да му се наложи да я убие. Естествено, той щеше да се постарае да го представи като нещастен случай — някой освободил се неочаквано сандък или нещо подобно. Лоп щеше да потвърди версията му. Брашън щеше да се досети за истината и да екзекутира и двамата, но за Алтея това нямаше да представлява утеха.
Целият този водопад от мисли пробяга през ума ѝ само в рамките на миг. Тук тя не можеше да разчита на никого. По-рано беше се заклела пред Брашън, че сама е в състояние да се справя с екипажа. Ето че съдбата ѝ предоставяше възможност да го докаже.
— Предупреждавам те за последен път — каза му тя с тих и хладен глас. Този път също успя да скрие треперенето си.
Арту я зашлеви с опакото на свободната си ръка. Алтея дори не забеляза движението му, осъзна единствено удара. За момент пред очите ѝ причерня; думите на двамата мъже достигнаха до нея приглушени.
— Не я удряй — стресна се Лоп.
— Глупости, така ѝ харесва на нея. Грубо.
Ръцете му се преместиха върху ризата ѝ и я изтръгнаха изпод колана. Именно отвращението от този допир прогони замайването. Алтея започна да го обсипва с удари, в които влагаше цялата си сила и които тялото му изобщо не усещаше. Единствената реакция, която тя предизвика, беше смехът му. С отчаяние тя осъзна, че не може да го нарани.
В този момент младата жена с готовност би побягнала, ала не можеше да се измъкне от металния му захват. А дори и да беше свободна, край разхвърляния в безредие товар надали щеше да стигне далеч.
Арту я блъсна към един сандък и пусна едната ѝ ръка, за да разкъса яката на ризата ѝ. Здравият памучен плат не се поддаде на усилията му. Със свободната си ръка Алтея нанесе удар в стомаха му. Този път морякът трепна.
Този път тя видя насочения към нея удар и успя да отмести глава. Вместо в лицето ѝ, юмрукът се стовари в стената на сандъка. Дървената преграда се разцепи под удара му. Насилникът изрева дрезгаво. (Дано да си беше счупил ръката.)
Алтея понечи да продължи атаката си, като зарови пръсти в очите му. Арту не ѝ позволи, а захапа китката ѝ до кръв. Двамата залитнаха и полетяха към земята. Жената се извъртя отчаяно, за да не се озове прикована под тежестта му. Тя и морякът се стовариха един до друг сред сандъците. От това близко разстояние Алтея заби два къси и жестоки удара в стомаха му.
За миг тя зърна Лоп да се поклаща над тях, да се вайка и да притиска юмруци към гърдите си. Челюстта му висеше в уплах. Но Алтея нямаше време да мисли за него.
Тя сграбчи Арту за косата и блъсна главата му в бъчонката зад него. За момент хватката му отслабна и Алтея повтори движението. В отговор противникът стовари коляно в корема ѝ, изкарало дъха ѝ. Той се претърколи върху нея, притисна я и със същото коляно се опита да раздалечи краката ѝ. Жената изкрещя от гняв, защото от тази позиция не можеше да нанесе удар с ръцете си, а краката ѝ бяха притиснати. Морякът се изсмя в лицето ѝ, при което я заля с противния си дъх.
Алтея реши да си послужи с ход, чиято ефективност бе наблюдавала многократно. Тя отдръпна главата си назад и с все сила насочи челото си срещу неговото. Устремът ѝ пропусна; тя се блъсна в зъбите му. Те се отчупиха и за отмъщение порязаха челото ѝ.
Арту изкрещя и отскочи назад, притиснал шепи над кървящата си уста. Алтея побърза да се изправи, за да го обсипе с поредица от безогледни удари, в които от значение беше единствено силата. Тя усети как едно от кокалчетата ѝ изпращява; болка проряза дланта ѝ, но въпреки това продължи да удря. Щом зае стабилна позиция, младата жена продължи с ритници. Едва когато морякът остана да лежи на пода, свит на стенещо кълбо, тя престана.
Тя отмести прилепналата към челото ѝ коса и се огледа. По време на битката ѝ изглеждаше, че времето е спряло, но в действителност надали бе изминала и цяла минута от началото на сблъсъка: фенерът все още проблясваше; Лоп продължаваше да се взира в тях. До този момент Алтея не бе осъзнавала колко е слабоумен той в действителност. Щъркелоидът дъвчеше юмрука си. Усетил погледа ѝ, той се обърна към нея и каза високо: