— Загазил съм, знам, че съм загазил.
В очите му съжителстваха уплах и упоритост.
— Намери бъчвата с развалено месо и я изхвърли през борда. — Тя си пое дъх. — И почисти. След това си свободен.
Неочаквано тя се приведе, опирайки длани върху коленете си. Трябваше още няколко пъти да диша дълбоко, за да успокои обзелото я замайване. Беше сигурна, че ще повърне, но успя да овладее позива.
Арту беше започнал да се раздвижва. Тя отново го изрита и посегна да откачи една от куките.
— Аз не съм ти направил нищо! — ужасено смотолеви проснатият. Едното му око беше се изпълнило с кръв. От предишния му устрем нямаше и следа. Изглежда болката от строшените зъби изцяло го беше обездвижила. Той не направи никакъв опит да се защити от предполагаемия замах с куката.
А Лоп възкликна ужасено и трескаво пристъпи към работа, за да открие разваленото месо.
Алтея сграбчи ризата му и закрепи острието на куката в плата. След това тя се отправи към стълбата, влачейки моряка подире си. Арту я следваше със смесица от оттласквания и пълзене, в напразен опит да се изправи на крака. За всеки случай младата жена поспря и изви куката, за да стегне плата и обездвижи ръцете му, преди отново да поднови пътя си. Обзелият я гняв бе доказал като лъжа усещането, че не са ѝ останали сили. Тежестта на влачения от нея мъж почти не се усещаше.
Тя долавяше крясъците на Парагон, но не можеше да разбере думите му. По това време в очертанията на входа към палубата бяха изникнали няколко любопитни физиономии — това бяха хора от смяната на Лавой: значи заместник-капитанът също се намираше наоколо.
Алтея не им обръщаше внимание, а продължаваше спокойно да тегли мятащия се Арту подире си. Тя бе решена на всяка цена да изникне върху палубата.
По времето, когато младата жена изпълни намерението си, тя се оказа обградена от мърморещо неразбиране. Струпалите се около люка се отдръпнаха. А когато тя издърпа и Арту на палубата, неразбирането преля в ругатни, изразяващи удивление. За частица от мига тя зърна Хаф да се взира смаяно в нея.
Тя не спря, а се отправи към левия борд, все така повлачила Арту.
— Аз нищо не съм ѝ направил! Нищо не съм направил! — продължаваше да хленчи той, макар и приглушено, защото още държеше длани над окървавената си уста. Лавой, застанал край перилата на отсрещния борд, ги изгледа безразлично.
Неочаквано на палубата изникна Брашън. Той не беше закопчал ризата си, освен това беше бос, с разпусната коса. Клеф се тътреше подире му, продължаващ да ломоти скорострелно.
С един поглед капитанът разбра ситуацията. За миг този поглед се задържа сепнато върху окървавеното ѝ лице и раздърпаните дрехи, но само за миг. Подир това Брашън се извърна към заместника си.
— Лавой! Какво става тук? — изрева Брашън. — Защо не си ги спрял?
— Простете, капитане? — Лавой го погледна объркано и отново извърна очи към Алтея и Арту, сякаш ги виждаше чак сега. — Този проблем не ме засяга, сър. Вторият помощник държи ситуацията под контрол. — Следващите си думи той насочи към нея, влагайки в гласа си твърдостта на заповед. — Прав ли съм с твърдението си, Алтея?
Тя спря.
— Изхвърлям разваленото месо, съгласно вашите нареждания, сър. — Говорейки, тя отново изви куката.
За момент настъпи тишина. Лавой премести въпросителния си поглед върху Брашън. Капитанът сви рамене.
— Продължавайте.
Той започна да закопчава ризата си и се загледа към хоризонта, за да отгатне времето на предстоящия ден.
Арту започна да вие като сритано куче и да се мята. Алтея отново започна да го влачи към борда, макар още да не бе сигурна, че наистина ще го хвърли.
На палубата се появи Лоп, носещ две кофи, чиято миризма недвусмислено издаваше съдържанието им.
— Намерих разваленото месо, намерих го — ликуващо извика той и изтича край нея. — Бъчвата се беше пукнала и разтекла. Но ние ще почистим, нали, Арту?
Лоп изсипа товара край борда. Докато повдигаше втората кофа, от водата изникна главата на змия.
Чудовището погълна разваленото месо още във въздуха, а Лоп отскочи назад с писък.
— Змия! Змия! — Парагон прибави своя рев към настъпилия хаос.
Алтея пусна куката. Арту побърза да запълзи назад, трополящ с дръжката.
За един дълъг момент Алтея и змията останаха загледани очи в очи. Люспите на създанието притежаваха зеления оттенък на пролетни листа, а огромните очи жълтееха като глухарчета. Всяка люспа застъпваше две други в последователност, която изкушаваше окото да го последва. Най-големите люспи бяха големи колкото една нейна педя, а онези около очите приличаха на зрънца. Алтея стоеше запленена от това великолепие.