Съществото развали впечатлението, разтваряйки паст, в която с лекота би могъл да скочи човек: червена като сурово месо паст, съдържаща редица зъби. Създанието разклати глава напред-назад с питащ рев. Алтея продължаваше да стои неподвижно. Змията събра челюсти и продължи да се вглежда в нея.
С периферното си зрение младата жена долови раздвижване. Някакъв моряк тичаше към нея, стиснал кука. В същия миг се разнесе Брашъновият вик:
— Не го дразни! Остави го!
Алтея се извърна и се хвърли към Хаф. Морякът размахваше копиеподобния инструмент като оръжие и крещеше „Не ме е страх!“, макар че бледнината по лицето му говореше друго. Тя го сграбчи за ръката и се опита да го спре.
— То просто търси храна. Остави го на мира, Хаф. Ще си отиде. Остави го!
Морякът нетърпеливо се отскубна от нея; напрегнати от битката и последвалото влачене, ръцете ѝ не успяха да го задържат. Алтея отхвърча встрани и можеше единствено да гледа как Хаф замахва с куката.
— Не! — изрева Брашън, ала викът му съвпадна с първите мигове от движението. Куката се стовари върху муцуната на създанието, без да го нарани, и се плъзна по люспите. Тогава — по-скоро по случайност, отколкото в израз на намерение — накрайникът се вклещи в една от ноздрите.
Под ужасения поглед на Алтея съществото отметна глава назад. Куката повтори движението, с кучешко стремление Хаф също остана вкопчен. В същия миг съществото изду врата си: огромна грива от отровни остроти обгърна лицето и шията му. То отново изрева, при което от устата му изхвърчаха пръски. Онези от слюнките, попаднали върху палубата, със съскане започнаха да разяждат дъските. Парагон изкрещя. Дори самата миризма на отровата Алтея усещаше върху кожата си като изгаряне. Хаф изпищя, оказал се обгърнат най-силно от разяждащия облак. Той пусна куката и се свлече обратно на палубата — или в безсъзнание, или мъртъв. Създанието наклони глава, загледано в проснатия. След мигновен размисъл то се стрелна към тялото.
Алтея единствена се намираше достатъчно близо, за да направи нещо. Въпросното действие бе само едно, но въпреки това тя нямаше намерение да гледа безучастно.
Тя скочи и сграбчи куката, която все още се поклащаше, прикрепена върху лицето на създанието. Отровният дъх бе започнал да разяжда дръжката; въпреки това жената наблегна с цялата си тежест, за да изтласка главата на съществото встрани.
Лоп, изненадващо окопитен, запрати празната дървена кофа към главата на чудовището. В продължение на същото движение той се наведе, грабна Хаф за глезените и го дръпна назад.
Това оставяше Алтея като единствена цел на съществото. Тя стисна куката по-силно и блъсна с цялата си сила. Дървената дръжка издържа и този път: новата порция лига пропусна целта си и поля палубата на Парагон. Живият кораб изпищя отново. Зад нея долитаха други гласове — Лавой нареждаше на хората си да вдигнат още платна, моряци крещяха ужасено. А над всички се разнесе удивеният, гневен вик на кораба.
— Аз те познавам! — прогърмя Парагон. — Познавам те!
Янтар изкрещя някакъв въпрос, който Алтея не можа да разбере. Тя продължаваше отчаяно да стиска дръжката — макар и разядена, куката оставаше единственото ѝ налично оръжие.
Едва при първия удар на веслото тя осъзна, че Брашън е дотичал до нея. Греблото също представляваше нищожно оръжие срещу подобно създание, ала в бързината капитанът не бе могъл да намери друго.
Очаквано, куката не издържа и се откачи от ноздрата. Вече необременено, съществото тръсна гривеста глава и заля палубата с димяща отрова. Алтея сграбчи куката като копие и се хвърли напред. Тя се целеше в окото, но пропусна, защото чудовището извъртя глава към Брашън. Вместо това върхът на куката попадна върху някакво податливо място зад челюстта на чудовището. За нейно смайване наконечникът проникна веднага, със същата лекота, с която би пронизал зрял пъпеш. Алтея натисна с цялата си сила.
Змията отметна глава назад в агония.
— Прикрий се! — без нужда изкрещя Алтея към Брашън: той вече се търкаляше встрани.
Един последен тласък, при който нещо поддаде. По шията на създанието потече димяща отрова. То изпищя, леейки токсин и кръв от устата си. Конвулсиите му изтръгнаха куката от ръцете на Алтея.
Жената се стовари върху палубата и остана безпомощно да се взира в мятащото се създание. Част от избълваната отрова се стичаше в морето, но друга заливаше борда и палубата на Парагон, което накара кораба за пореден път да изкрещи и да потръпне.