Огромното туловище най-сетне потъваше обратно под вълните, а Брашън вече издаваше нареждания за кофи и четки.
— Почистете палубата! — ревна той, макар и още стоящ на четири крака върху палубата. Лицето му аленееше заради отровата. Той се поклащаше леко, сякаш се опитваше да стане, но не можеше. Дано пръските на змията не бяха засегнали очите му.
Тогава от носа долетя вик, накарал Алтеината кръв да изстине.
— Аз те познавам! — изрева Парагон. — Ти също ме позна. Чрез твоите отрови аз познах себе си! — Безумният му смях заглуши вятъра. — Кръвта е памет!
Колко може да се промени светът само за една нощ? Този въпрос си задаваше Роника Вестрит.
Ако човек се покатереше върху стол в стаята на Алтея, можеше да види част от града и пристанището над върховете на дърветата. Ала днес Роника виждаше единствено дим, колкото и да се взираше. Бингтаун гореше.
Тя тежко се спусна от стола и събра чаршафите от Алтеиното легло — те щяха да послужат за вързопи, в които да отнесат най-необходимото.
Кошмарният път към дома все още измъчваше паметта ѝ. Малта пристъпваше тромаво, като осакатено теленце. След известно време Силдин се отърси от вцепенението си, но само за да започне да плаче. Той ридаеше непрекъснато и настояваше да го вземат на ръце — нещо, на което сам се противеше от години. Естествено, двете изнурени жени не можеха да го носят. Роника го държеше за ръката и го влачеше подире си, а с другата си ръка бе прегърнала Малта през кръста. Кефрия също помагаше на дъщеря си, макар и само с едната си ръка. Така те вървяха цяла вечност. На два пъти ги подминаха ездачи, но никой от конниците не обърна внимание на виковете им.
Развидели се по-късно от обичайното, защото димът допълнително отложи утрото. Оказа се, че нощта е била милостива: светлината на деня разкри окъсани дрехи и одрана плът. Кефрия беше боса, изгубила обувките си някъде около мястото на катастрофата. Малта провлачваше нозе сред раздраните остатъци на пантофки, които изобщо не бяха предназначени за улицата. Накъсаната риза на Силдин стоеше слепена с разранения му гръб; момчето приличаше на влачено от кон. Сестра му си беше ударила челото, по лицето ѝ имаше засъхнали ивици кръв. И двете ѝ очи бяха подпухнали.
По състоянието на другите Роника можеше да се досети как изглежда самата тя.
Почти целият път премина в мълчание. Най-дългият им разговор се състоеше от три реплики.
— Аз съвсем забравих за сатрапа и неговата придружителка. — С по-тих глас тя запита — Ти видя ли ги?
Роника бавно поклати глава.
— Чудя се какво ли е станало с тях — отвърна тя, макар че в действителност това беше лъжа. В момента тя можеше да мисли единствено за собствените си близки.
Малта се обади иззад сцепени устни:
— Конниците ги отведоха. В началото те ме помислиха за другата съветничка, но когато откриха, че не съм, просто ме оставиха да лежа. Един от тях каза, че така или иначе скоро съм щяла да умра.
През остатъка от пътя до дома те мълчаха.
По-скоро просяци, отколкото домопритежатели, четиримата най-сетне достигнаха дома Вестрит — за да открият, че вратата е залостена. Тук Кефрия не можа да сдържи риданията си, когато започна да блъска по вратата. Отзовалата се най-сетне Рейч стискаше цепеница.
Оказа се, че половината утро е отминало. Най-сетне у дома, те се погрижиха за раните си. Балните дрехи, тъй внимателно подготвяни, бяха захвърлени в коридора. И двете деца си бяха легнали и спяха дълбоко. С помощта на Рейч Роника и Кефрия се умиха и преоблякоха, само че още не беше време за почивка: пръстите на Кефрия се бяха подули болезнено; другите две жени трябваше сами да съберат провизии и дрехи.
Роника не знаеше какво става в града; знаеше само, че въоръжени конници са нападнали каретата им, за да отвлекат сатрапа и неговата придворна, оставяйки другите да мрат. Бингтаун гореше. Заради този дим не можеше да се види случващото се в пристанището. Във всеки случай възрастната жена не възнамеряваше да чака пламъците да достигнат прага на нейния дом. В бягството щяха да им помогнат старата кобила и тлъстичкото пони на Силдин. Тези животни нямаше да могат да пренесат много товар, но пък и нещата, които Вестритови щяха да вземат със себе си, не бяха много. Важното беше да спасят самите себе си.
До фермата Ингълби имаше поне два дена път. Интересно как щеше да я посрещне старата Тетна — нейната дойка. Роника не беше я посещавала от години.