Тя се стараеше да си внуши, че очаква срещата с нетърпение…
Блъскането по вратата я накара да забрави спомените и да изтърве чаршафите на пода. В първия миг ѝ се прииска да побегне. Но тя не можеше да избяга. Тя беше единствената преграда между близките си и заплахата, стояща на прага.
Рейч храбро изникна от кухнята, стиснала своето парче дърво. Самата Роника се отби в кабинета. Покойният ѝ съпруг винаги бе държал свайка върху бюрото си и след смъртта му инструментът все още стоеше там. Възрастната жена го взе и се отправи към вратата.
— Кой е там?
— Рейн Купрус. Моля ви, пуснете ме да вляза!
Роника кимна на Рейч, но не отпусна оръжието си. Слугинята отмести резето и отключи. Когато вратата се отвори, младежът изтръпна при вида на старицата.
— Кълна се в честта си, молех се да не е истина! — извика той. — Как е Малта?
Възрастната жена не отговори веднага, а остана загледана в него. Рейн все още носеше балните си дрехи, ала те бяха попили миризмата на дим и прах. Личеше, че той е навлизал дълбоко сред пожарите.
— Жива е — сухо отвърна Роника. — Давад Рестарт и кочияшът му са мъртви.
Той не чу думите ѝ.
— Кълна се, че не знаех. Тя е дошла с наемна карета, казаха ми, че е дошла с наемна карета. Очаквах, че ще си тръгне по същия начин. Моля ви, нали Малта е добре?
Роника осъзна загатнатото в думите му и изтръпна.
— Твоите хора са я оставили да умре. В действителност те дори са ѝ се присмели, че умира. Това би трябвало да те ориентира в състоянието ѝ. Приятен ден, Рейн Купрус. — Тя направи знак на Рейч, която започна да затваря вратата.
Младежът скочи напред, влагайки своята тежест насреща. Слугинята не можа да удържи. Вече пристъпил в коридора, Рейн залитна за момент, преди да възстанови равновесието си.
— Моля ви, времето е съвсем малко. Ние прогонихме галерите от устието на пристанището. Дойдох да взема Малта и близките ѝ. Възнамерявам да ви заведа нагоре по Реката. Там ще бъдете в безопасност. Само че няма много време — Кендри отплава скоро, с или без нас. Във всеки един момент галерите може да се върнат и отново да блокират пристанището. Трябва да тръгнем веднага.
— Не — категорично заяви Роника. — Ние сами ще се погрижим за себе си, Рейн Купрус.
Той ѝ обърна гръб и зовейки името на любимата си, се затича надолу по коридора, към спалните. Роника рязко протегна ръка към стената, за да се удържи изправена: главата ѝ беше започнала да се замайва. Точно сега ли решаваше да я предаде тялото ѝ?
Рейч я хвана за ръката и ѝ помогна да последва неканения гост.
Младият мъж тичаше като побеснял. Той продължаваше да крещи името на Малта, блъскайки всяка срещната врата. До самата ѝ стая Рейн достигна точно в момента, в който Кефрия изхвърчаше от прага на своята спалня.
Забелязал любимата си, Рейн възкликна задавено и изчезна вътре.
— Да не си посмял да я докосваш! — изкрещя Кефрия и на свой ред се затича към спалнята на дъщеря си. Ала Рейн вече изникваше обратно, понесъл увитата в одеяло Малта на ръце. Девойката бе бледа като бинтовете, обгръщащи главата ѝ. Очите ѝ още бяха затворени, главата ѝ се поклащаше.
— Нея аз ще взема — решително заяви младият Купрус. — Вие също би трябвало да дойдете. Изборът е ваш. Не мога да ви принудя да дойдете с мен, но и няма да оставя Малта тук.
— Нямаш право! — извика Кефрия. — Нима народът ти вече е започнал да отвлича своите невести?
Неочаквано Рейн се засмя.
— Са ми е свидетел, нейният сън се оказва пророчески! И аз имам право да я взема. Кръв или злато изплащат дълга. Аз я вземам като отплата — изтърси той в налудния си пристъп и погледна към лицето на девойката. — Тя е моя.
— Времето за плащане още не…
— Но то скоро ще настъпи, а вие не сте в състояние да съберете пари за вноската. Аз искам да отведа Малта. Ако това е единственият начин, то не ще се поколебая да го сторя. Но вие също елате. Не я поставяйте в подобна ситуация. — Той се обърна към Кефрия. — Тя ще се нуждае от теб. За Силдин тук е опасно. Какво ще стане, ако калсидците завладеят града? Нима искаш да видиш малкия си син с робска татуировка върху лицето?
При представата Кефрия ужасено притисна длани върху устата си. Тя погледна към Роника.
— Майко? — глухо попита тя.
Старицата реши от името на всички останали.
— Върви да доведеш детето. Не събирай нищо, просто върви.
Тя стоеше на верандата и ги гледаше как се отдалечават. Рейн придържаше Малта на седлото пред себе си. Кефрия бе възседнала старата кобила, а Силдин стоически се поклащаше върху пухкавото пони.