— Сигурна ли си, майко? — за последен път попита Кефрия. — Кобилата ще може да отнесе и двете ни. Разстоянието е поносимо за нея.
— Хайде, върви — отвърна Роника, за пореден път. — Аз ще остана. Трябва да остана.
— Не мога да те оставя сама! — вайкаше се дъщеря ѝ.
— Но трябва. Ти имаш дълг към семейството си. Върви. Рейн, води ги и се грижи добре за тях.
Към себе си тя добави:
— Ако Бингтаун е орисан да изчезне сред кръв и дим, аз ще си отида заедно с него. Освен това трябва да погреба Давад.
Рейч стоеше до нея. Двете мълчаливо наблюдаваха смаляващите се ездачи. Когато те се скриха от погледа, Роника въздъхна тежко. Всичко беше станало толкова лесно. Рейн щеше да отведе останалите до пристанището и да ги качи на кораба. За тях повече нямаше нужда да се тревожи. Оставаше ѝ да мисли единствено за себе си, а тя отдавна бе престанала да се интересува от бъдещата си съдба.
Слаба усмивка изникна върху сбръчканото ѝ лице. Тя се обърна към бившата робиня и я хвана под ръка.
— Най-сетне малко спокойствие. Какво ще кажеш за чаша чай? — осведоми се Роника.
Някой блъскаше с юмрук по вратата на каютата. Със стон Алтея отвори едното си око.
— Какво? — подвикна тя, без да се надига от койката.
— К’питанът иска д’ те види. Ведна’а.
Незрелият глас на Клеф черпеше важност от ролята на пратеник.
— Не се съмнявам — промърмори младата жена. А към вратата додаде: — Идвам.
Беше следобед, ала на нея се струваше, че е среднощ — това беше нейното време за спане. Каютата беше празна: Джек беше дежурна, а Янтар очевидно бе останала с Парагон.
Поне за момента Алтея бе вдигнала ръце от него. Подир случилото се със змията корабът беше започнал да повтаря неща, които я измъчваха с близостта на смисъл.
— Кръвта е памет — говореше той. — Дори да я пролееш и погълнеш, не е възможно да заличиш онова, което тя носи. Кръвта е памет.
Корабът продължаваше да повтаря това. В един момент тези му думи бяха започнали да влудяват Алтея: не заради самото им повтаряне, а заради нейната неспособност да разбере значението им. Струваше ѝ се, че съвсем малко я дели от осъзнаването.
Тя взе ризата си. На някои места дрехата лепнеше от собствената ѝ кръв, на други змийската отрова беше прояла дупки. Пък и допирът на груба тъкан не би се отразил особено благоприятно върху насиненото ѝ тяло. Със стон тя приклекна, за да изтегли торбата си изпод койката на Янтар. От нея изрови мека памучна риза, предназначена за слизанията на брега.
Парагон се бе поуспокоил, заменяйки крясъците с объркано мълвене. Подир това той утихна, изпадайки в онова ужасяващо и непреодолимо мълчание, в което обичаше да се укрива от света. На Алтея се струваше, че той се усмихва, но Янтар беше пощуряла от притеснение. За последно Алтея бе я видяла да седи на бушприта и да свири на флейта (тя обявяваше мелодиите си за детски, макар Алтея да не бе чувала подобни песни).
Преди да се оттегли, Алтея беше се спряла да разгледа щетите, нанесени от отровната лига върху палубата: пръските бяха прогорили дъските. Подир това тя се беше отправила към каютата си и връз благословената койка.
Преди колко време се беше случило това? Преди прекалено кратко време. А сега Брашън беше изпратил Клеф да я извика. Най-вероятно възнамеряваше да ѝ изтъкне начина, по който бе трябвало да постъпи в ситуацията. Е, това беше негово право. Само дано не се впуснеше в прекалено дълги обяснения, иначе имаше вероятност тя да заспи права.
Алтея препаса панталоните си и се отправи да посрещне съдбата.
Пред прага на каютата му тя приглади коси и пъхна ризата си под колана. Искаше да беше се измила, преди да си легне, ала в онзи момент това бе ѝ се струвало прекалено уморително. А пък сега беше прекалено късно. Тя потропа на вратата и зачака разрешение да влезе.
Гледката, очакваща я при влизането ѝ, я сепна.
— Брашън… — възкликна жената, забравила чинопочитанието.
Тъмноокият му взор изглеждаше ужасяващо на фона на възпаленото му лице. По бузите и челото бяха изникнали мехури, напомнящи брадавиците на Дъждовен Търговец. Окъсаната му риза бе захвърлена върху облегалката на стола; здравата, която беше облякъл, стоеше само отчасти закопчана, за да не раздразва кожата с допира си.
— И ти не изглеждаш по-добре — отвърна ѝ той с гримаса, която трябваше да представлява усмивка. Едновременно с това Брашън посочи към умивалника. — В каната съм ти оставил малко топла вода.
— Благодаря ти — смутено каза Алтея. Капитанът се обърна с гръб, за да ѝ предостави поне частично уединение. Тя стисна зъби, когато натопи разранените си ръце. След няколко мига щипещото усещане се отдръпна, заменено от блаженство.