— Хаф ще се оправи, макар че той пострада най-зле от трима ни. Накарах да го облеят с прясна вода, защото цялото му тяло е покрито с кървави мехури. Дори дрехите не са го предпазили. А красивото му лице ще носи някой и друг белег. — Брашън замълча за момент. — Той не се подчини нито на твоето, нито на моето нареждане.
Алтея внимателно доближи затоплената кърпа до лицето си. На стената имаше огледало, но тя отбягваше да поглежда към него.
— Съмнявам се, че в момента той си спомня това.
— Вероятно е така. Но в мига, в който се надигне от леглото, аз ще се постарая да си припомни. Ако беше оставил проклетото животно на мира, имаше вероятност то просто да се гмурне обратно. Със своето безразсъдство Хаф изложи на опасност кораба и другарите си. Изглежда смята, че разбира повече от капитана и неговите помощници. Нужна му е малко дисциплина.
— Въпреки това той е добър моряк — неохотно изтъкна Алтея.
Брашън продължи невъзмутимо:
— Когато аз приключа с него, той ще е станал по-добър моряк. Моряк, който умее да се подчинява.
Може би тези думи съдържаха и скрит упрек към нея — задето самата тя не е успяла да втълпи това на Хаф. Но Алтея не каза нищо. Вместо това се престраши най-сетне да се погледне в огледалото. Лицето ѝ изглеждаше като преварено. Множество дребни мехурчета бяха обезчувствили кожата му. Те ѝ напомняха на змийски люспи… За момент тя остана захласната в красотата на спомена.
— Освен това ще извадя Арту от твоята смяна и ще го преместя в дежурството на Лавой — додаде Брашън.
Алтея застина. В огледалото тя зърна очите на баща си, потъмнели от гняв.
— Не мисля, че това е справедливо, капитане — с хладен глас отвърна тя, процеждайки последната дума през зъби.
— Аз също — веднага се съгласи събеседникът ѝ. — Но той не спираше да моли Лавой и буквално да лази в краката му. Накрая онзи се съгласи, просто за да се отърве от него. Дори му обеща да му възлага възможно най-противната работа от дежурството, а въпреки това Арту плака от благодарност. Всемилостиви Са, какво си му направила?
Алтея се приведе над умивалника и наплиска лицето си с шепи. Обратно водата се стече розовееща. Тя приближи глава до огледалото, за да огледа раната в горната част на челото: раната от зъбите на Арту, които беше разбила.
— Един капитан не бива да проявява интерес към подобни неща — промърмори тя, заела се повторно да промива раната.
Брашън прихна.
— Клеф връхлетя в каютата ми и ме подплаши здравата. Парагон бил крещял, че някой те убивал. Аз изниквам на палубата и те заварвам да влачиш Арту подире си. Трябва да призная, че в онзи момент си помислих: Какво ли би казал капитан Вестрит, ако можеше да види дъщеря си сега?
Огледалото отразяваше част от тила му; макар че той не можеше да я види, Алтея се навъси. Дали Брашън някога щеше да разбере, че тя е способна сама да се грижи за себе си?
Тя си припомни, че Арту я беше ухапал по ръката. Зъбите му бяха оставили дълбока дъга белези: дори само заради това ухапване си заслужаваха да бъдат строшени. Алтея попи с пръсти от Брашъновия сапун и се зае да обработва следите. Това също щипеше.
По-добре да я беше ухапал плъх…
А Брашън продължаваше да говори, вече с по-тих глас.
— Сетих се единствено за нещо, което той казваше. „Ако помощникът се е заел с нещо, капитанът няма работа там.“ Той беше прав. Той никога не се намесваше, когато аз се занимавах с по-маловажните проблеми на борда на Вивачия. Дори Лавой днес показа, че знае това. Не трябваше да се намесвам.
Това почти се доближаваше до извинение.
— Лавой не е толкова лош — отвърна Алтея.
— Той бързо привиква към задълженията си — мъдро се съгласи Брашън. Неочаквано той скръсти ръце. — Нямам нищо против да изляза, ако искаш да използваш водата по-пълноценно.
— Оценявам предложението ти, но в момента повече се нуждая от сън. Все пак не смърди, нали?
Едва след изричането на самите думи тя осъзна специфичния смисъл, който Брашън можеше да им придаде.
Последвалото мълчание представляваше стена — Алтея бе прекрачила границата.
— Тогава просто бях ядосан. И наскърбен — каза накрая мъжът. Той още стоеше с гръб към нея, но образът му повдигна рамене. — Бях решил, че между двама ни има нещо. Нещо, което…
— Сега и за двама ни е по-добре — бързо се намеси Алтея.
— Несъмнено — сухо отвърна Брашън.