Тишината отново започна да ги притиска. Младата жена се загледа в ръцете си. Кокалчетата ѝ бяха подпухнали. Раздвижването на пръстите на дясната ръка донасяше неприятно усещане. И все пак те се движеха. По-скоро за да наруши мълчанието, отколкото от неподправен интерес, тя попита:
— Щом можеш да си движиш пръстите, значи нищо не е счупено, нали?
— Това означава, че нищо не е счупено лошо — поправи я Брашън. — Покажи ми.
Макар да осъзнаваше, че това е грешка, Алтея се обърна и протегна ръце към него. Брашън започна да движи пръстите ѝ и да опипва костите. Той поклати глава над кокалчетата, а при вида на ухапването потръпна. И пусна едната ѝ ръка, за да пъхне показалец под брадичката и огледа лицето ѝ.
Алтея стори същото. Дори клепачите му бяха възпалени, с мехури, но очите бяха бистри — по чудо отровата не ги беше засегнала. Сред гръдта му също личаха образувания.
— Ще се оправиш — каза ѝ той, кимвайки на себе си. — Ти си корава жена.
— Най-вероятно ти ми спаси живота, когато връхлетя с онова гребло.
— Да. Аз съм опасен гребец.
Брашън все още държеше ръката ѝ. Неочаквано той придърпа Алтея към себе си. Тя не се възпротиви, както не се възпротиви и на привеждането му. Неговите устни я докоснаха внимателно. Тя затвори очи, отказвайки да прояви разумност. Отказвайки изобщо да мисли.
Той беше този, който прекрати целувката. Алтея се намираше досами него, но капитанът не я прегърна, а за момент отпусна брадичка върху косите ѝ.
— Ти си права. Аз самият знам, че си права: и за двама ни е по-добре нещата да останат, както са сега. — Брашън въздъхна тежко. — Но това не улеснява нещата за мен.
Той пусна ръката ѝ.
На това Алтея не знаеше какво да отговори. За нея също не беше лесно, ала подобно признание само щеше да утежни нещата и за двама им. Пък и преди мигове самият той я беше определил като корава жена. Тя реши да го докаже, като се отправи към вратата.
— Благодаря ти — каза тя пред прага. Брашън не каза нищо, затова Алтея излезе и затвори вратата след себе си.
Вън тя се натъкна на Клеф. Хлапакът стоеше край стената, дъвчеше долната си устна и ритмично потропваше с босия си крак.
— Не е хубаво да се шпионира — строго му каза тя.
— Не йе ху’аво д’ мляскаш к’питана — дръзко отвърна момчето, ухили се и си плю на мърлявите пети.
Глава тридесет и четвърта
Оракул
— Това не ми харесва.
Вивачия произнесе тези думи тихо, но въпреки това те отекнаха през Уинтроу. Той лежеше по корем на палубата и се препичаше на ранните лъчи. Одеялото все така лежеше захвърлено, отметнато още през задушната нощ, но ризата си юношата бе омотал около главата. Усилващата се топлина на слънцето успокояваше болката в ръката му, но в замяна разпалваше главоболието.
С болките юношата се беше примирил. Така или иначе скоро щеше да е време за ставане, макар да му се искаше да може да отложи този момент. Буден, Уинтроу трябваше да се изправя пред неприятното усещане, че той е единственият, който още не се е възстановил от раните, понесени в Заграба. Нямаше как да не гледа на себе си като на слабак, щом два удара с тояга го бяха подредили така.
Той прогони идеята, че раните са болезнени, защото е убил онзи, който му ги е нанесъл. Това беше глупаво суеверие.
Уинтроу се обърна по гръб. Дори и през увития плат и клепачите очите му усетиха светлината. Струваше му се, че тя чертае форми. Когато стисна очи, пред погледа му се стрелнаха зелени ивици — като змии. Той отпусна клепачи, което накара цвета да избледнее и измени формите си.
Лятото бе отминало средата си и неумолимо протягаше дните си към есента. Толкова много неща се бяха случили само за месеци. При отплаването им от Заграба зад тях на мястото на руините вече се бяха издигали първите постройки, макар и паянтови и изградени от стар материал. А от скалата се бе издигала дървена кула, висока колкото мачта и вече разположила наблюдател. Около този ѝ скелет бавно растеше каменната ѝ кожа.
Тамошните жители вече наричаха Кенит свой крал — не само титла, а и израз на привързаност. Да питаме краля — тъй се съветваха те едни други и кимаха към високия еднокрак мъж, неизменно понесъл чертежи под мишницата си.
Последната гледка от оставащия зад тях град бе представлявал Гарвановият стяг, дръзновено разперен върху кулата. Под крилете и алчната човка на стилизираната птица беше избродиран девизът „Не ще помръдне“.
Понастоящем Вивачия бе спуснала котва (по-точно две котви, предна и задна) в Залива на заблудата край Острова на Чуждите. Беше настъпил прилив. Кенит бе заявил, че това е единственото безопасно място за закотвяне край острова. Когато приливът достигнеше връхната си точка и започнеше да оттегля водите си, пиратският капитан и Уинтроу щяха да се отправят към брега с лодка. Там двамата щяха да се срещнат с оракула. И юношата щеше да се разходи по Плажа на съкровищата — по настояване на Кенит.