Силуетът на Мариета се открояваше по-навътре в морето: едва забележим сред диплещите се мъгли. Този кораб нямаше да се приближава до острова, освен в случай на нужда.
Заради мъглата всеки поглед към морето представляваше взиране в един непознат свят. Облаците скриваха ту една, ту друга част от Мариета, но никога не се оттегляха пред целия кораб. А тук, в залива, нямаше и следа от облаци, въздухът бе топъл. Тази тишина унасяше Уинтроу.
— Това място не ми харесва — настояваше корабът.
Уинтроу въздъхна.
— На мен също. Някои хора ги намират за вълнуващи, но аз винаги съм се боял от предзнаменования и поличби. Някои от послушниците в манастира се заиграваха с кристали и семена в опит да разчетат бъдещето. В общи линии жреците търпяха това. Някои от тях гледаха на това с насмешка и казваха, че с течение на времето децата ще помъдреят. Но имаше и такива, които твърдяха, че дори една игра с ножове би била по-безопасна. С последните аз бях склонен да се съглася. Всички ние стоим на ръба на бъдещето — защо да се отправяме в пропастта? Аз вярвам, че съществуват истински оракули, които са способни да се вглеждат напред и да прозират пътя, който човек е съден да измине. Но освен това мисля, че е опасно да…
— Не става дума за това — остро го прекъсна Вивачия. — Аз си спомням това място.
В гласа ѝ се долавяше нотка на отчаяние.
— Аз си спомням това място, но никога не съм го посещавала. Това твой спомен ли е, Уинтроу? Ти идвал ли си тук преди?
Юношата разпери ръце върху палубата и се постара да я утеши с присъствието си.
— Аз никога не съм бил тук, но Кенит е посещавал острова и преди. Ти се сближи с него. Може би неговите спомени се сливат с твоите.
— Кръвта е памет. Неговата кръв попи в мен и аз познавам спомена от идването му тук. Това е споменът на човек. Но този спомен сякаш се отнася до мен. В него аз се стрелвам сред тези води, бърза и гъвкава. Млада. Моето начало започва тук, Уинтроу. Започнало е не веднъж, а много пъти.
Тя наистина беше притеснена. Уинтроу извърна мисълта си към нея и почувства беглите отсенки на спомени — тъй древни спомени, че и самата тя не можеше да си ги припомни. Те ѝ убягваха, лишени от конкретност и бързи като слънчеви петна. Но откъслеците, които юношата можа да зърне, разстроиха и него. Те му бяха познати. Криле, разперени под светлината на слънцето. Подводни гледки, обгърнати в трептяща, зелена светлина. Тези образи му бяха познати от сънищата, образи на треска, разпадащи се на късове под светлината на деня.
Момчето се постара да прикрие смущението си, като запита:
— Как е възможно да си започвала много пъти?
Вивачия отметна един тъмен кичур от лицето си и притисна слепоочия.
— Всичко е кръг. Кръг, който се върти. Нищо не спира, нищо не се губи, спиралата продължава да описва кръгове. Като нишка върху вретено, Уинтроу. Отново и отново се извърта тя, оформя кръгове, а в същото време е една и съща нишка. — Фигурата потръпна и обви гърдите си с ръце. — Това място не е добро за нас.
— Ние няма да останем тук дълго, дори няма да дочакаме отлива. Ще…
— Уинтроу! Време е! — призова го гласът на Ета.
Ръката му помилва дъските на палубата.
— Всичко ще бъде наред — увери юношата, бързо скочи на крака и забърза да се присъедини към останалите, пътьом размотаващ ризата от главата си. Макар да изпитваше резерви, той пак бе нетърпелив да стъпи на Острова на Чуждите.
Кенит наблюдаваше лицето на гребящия Уинтроу. Не беше нужно сериозно вглеждане, за да се забележат следите от болка (стиснатите прекалено силно устни, капчиците пот върху челото), но въпреки това момчето не се оплакваше. Това беше добре. На пейката до него седеше Ета, взела другото весло. Тя и юношата поддържаха ритъма на останалите двама гребци. Капитанът седеше на носа, с гръб към острова.
За момент той хвърли поглед към Вивачия. На безопасността ѝ той се осланяше колкото на доверения си човек, комуто бе предал командването, толкова и на самата нея.
Джола беше новият заместник-капитан на борда на Вивачия. Нему при потеглянето си Кенит бе възложил във всяка една ситуация да избира преценката на кораба пред своята. На Джола тази заповед се беше сторила чудата, оставила го с объркано изражение. А всъщност нямаше нищо необичайно. С времето, когато той се докажеше, Кенит щеше да започне да му оказва по-голямо доверие.