Капитанът съжаляваше, че трябва да се раздели с Бриг, но бившият му заместник от Вивачия отдавна си беше заслужил собствен кораб. И го получи — първия съд, който успяха да изтеглят от водите на заграбеното пристанище. Бриг отплава със значителна сума пари и заповедта да достави дървен материал, а също и зидари, които да участват в изграждането на наблюдателната кула. След това той имаше за задача да нападне няколко кораба, превозващи роби, за да започне да попълва населението на Заграба.
Екипажът на Бриговия кораб бе подбран предимно от възстановявания град: Кенит искаше да се увери, че моряците на борда му няма да се изкушат да изоставят мисията си. Като цяло той бе останал доволен от начина, по който бе подредил нещата. Единственият неочакван фактор представляваше новата връзка на Соркор с града. По време на заминаването им Алисъм вече носеше дете. Нетърпеливият баща бе изразил желание да се върнат в Заграба веднага щом приключат с посещението си до Острова на Чуждите. Кенит трябваше строго да му напомни, че един задомен мъж трябва да издържа семейството си. Нима Соркор очаквал да се върне при Алисъм с празни джобове? Особено след като баща ѝ и синовете му се очакваха да се завърнат всеки момент (мъжете от рода Фолдин не бяха присъствали на нападението). Соркор трябвало да покаже на своя тъст, че е способен да осигури подобаващи условия на дъщеря му. Този кратък разговор бе възвърнал Соркоровия стремеж към плячка в неочаквана за капитана му степен. Този човек определено се оказваше пълен с изненади. Поне това също се отразяваше благоприятно на Кенитовите планове.
Носът на лодката одраска първите тъмни песъчинки, връщайки мислите на капитана в настоящето. Той се огледа, докато гребците скачаха във водата, за да изтласкат лодката на брега. Стръмни скали и вечнозелена растителност обгръщаше малкия плаж. Почти нищо не се беше променило от последното му идване насам. Зеленясалите кости на някаква едра твар лежаха върху скалата. Корените на едно от дърветата на върха не бяха издържали; тъмното иглолистно дърво се беше привело над пясъка. Сред умиращите му клони се бяха оплели водорасли. Една тясна пътека предоставяше път нагоре през черната скала.
На свой ред Кенит стъпи на брега. Водораслите и черупките (черни и бели), покриващи скалата, щяха да представляват сериозно затруднение за патерицата му. Той прегърна Ета с жест, който изглеждаше израз на привързаност.
— Ета и Уинтроу ще дойдат с мен. Вие двамата ще ни чакате тук.
Гребците приеха нареждането, дори и със смутен вид. Кенит мрачно огледа стръмната пътека: предстоеше му дълго и мъчително вървене, сред каменист терен. За момент той се усъмни в собственото си решение.
Тогава очите му докоснаха погледа на Уинтроу. Юношата бе видимо нервен, ала във взора му трептеше нетърпение. За един остър миг пиратът отново изпита онова усещане за връзка. Уинтроу толкова приличаше на младия Кенит. Понякога капитанът бе изпитвал същото вълнение, най-често при вида на кораб, обещаващ богата плячка.
Миг по-късно зараждащата се усмивка изчезна от лицето на Кенит, заменена от отврата. Не, той отхвърляше този спомен. Той никога не бе имал нищо общо с Игрот. След всичко онова, на което последният го беше подложил, към него Кенит изпитваше единствено презрение.
— Да вървим — каза той с неочаквана острота, накарала Уинтроу да го погледне сепнато. Кенит се отправи нагоре по дефилето, все така прегърнал Ета през рамо.
Още при върха на първия хълм Кенитовата риза беше подгизнала от пот и той трябваше да спре да си почине. Заради горещината на деня, каза си той. Днес беше по-топло от последното му посещение. Дори и сянката на дърветата не донасяше облекчение, а като да увеличаваше усещането за задуха.
Каменистата пътечка, разсичаща владението на Чуждите, си оставаше все така поддържана. При последното ѝ прекосяване дървеният талисман на китката му му беше обяснил, че тази пътека е обгърната с магия, която не позволява на крачещите по нея да се отделят. Ала сега на Кенит се струваше, че това е било измислица. Кой би седнал да се отклонява от толкова равен и прав път, за да се впуска в стволестия лабиринт на леса?
С кърпичката си той попи лицето и тила си. И осъзна, че останалите двама го чакат.
— Починахте ли си? Продължаваме — навъси се Кенит.
Чакълестата почва не спираше да се размества под протезата и патерицата и удесеторяваше усилията, необходими за изминаването на всяка крачка. На върха на втория хълм, по време на поредната почивка, капитанът неочаквано осъзна нещо.