— Те не ме искат тук — гласно оповести той. Ехото на дърветата размножи думите му в потвърждение. — Чуждите се опитват да ме накарат да се върна. Но аз няма да се предам. Уинтроу ще се срещне със своя оракул.
Кенит отново посегна да попие потта си, при което неволно се загледа в талисмана, привързан към китката му. Дървеното личице бе застинало в палячовска гримаса, оплезило език насреща му. То му се подиграваше. Пиратът умишлено притисна нокът към челото му и го одра, но не предизвика никаква реакция. Личицето дори не трепна.
Тогава той осъзна, че двамата му спътници го наблюдават разтревожено. Капитанът повторно прокара палец над талисмана, преструвайки се, че отстранява някаква мръсотия.
Следващите изречени думи му костваха трудно решение:
— Уинтроу, върви пред нас. Мисля, че ще бъде по-добре, ако ти прекосиш Плажа сам, без моето присъствие да ти влияе. Има вероятност неволно да те тласна да откриеш нещо, което не си бил орисан да намериш. Не бих искал да се намесвам в пророчеството. Хайде, върви. Ета и аз ще пристигнем навреме, за да чуем думите на Чуждия. Само това е от значение.
Уинтроу се колебаеше. Той се спогледа с Ета, която леко повдигна рамене. Кенит кипна.
— Неподчинение ли проявяваш? Върви!
Крясъкът му заглъхна подир затичалото се момче.
— Отлично — със задоволство и нормален тон отбеляза Кенит, поклащайки глава. — От мен Уинтроу трябва да усвои две неща: подчинение и самоинициатива. — Еднокракият отново намести патерицата си под мишница. — Да вървим след него, но не прекалено бързо. Искам той да има достатъчно време сам на плажа. С тези неща не бива да се прибързва.
— Разбира се — съгласи се Ета. Тя се огледа. — Това място е странно. Рядко съм виждала подобна красота и въпреки това тя отказва да се разкрие пред мен.
Тя побърза да хване свободната му ръка. Кенит мислено поклати глава. Жени…
Интересно защо талисманът толкова бе настоявал на присъствието ѝ. Не че Кенит се бе допитвал до него, проклетото личице само бе предоставило мнението си — и то не веднъж, а многократно.
— Вземи Ета. Трябва да вземеш Ета със себе си. — Тъй бе повтаряло то. А какво излизаше сега? През целия път Кенит трябваше да се грижи за нея.
— Ела — каза Кенит с невъзмутим глас, за да я успокои. — Докато оставаш на пътеката, нищо няма да ти се случи.
Уинтроу бягаше. Не от Ета и Кенит (отчасти се чувстваше като страхливец, задето ги беше изоставил) — той бягаше от самата гора, притискаща го като пленено мишле в дланите си. Бягаше от потресаващо необичайната красота на цветята и техните ухания, които едновременно го изкушаваха и отвращаваха. Бягаше от шепота на листата, чийто мълвеж предвещаваше смъртта му. Бягаше, а сърцето му биеше лудо: не заради усилие, а по-скоро от страх. Бягаше, докато пътеката не остана зад него, изместена от широко плато. Над него се разгърна синият свод над небето, отразяващ океана. Пред момчето се простираше плаж с формата на полумесец, със зъбести скали край ръбовете. Там Уинтроу спря, задъхан и объркан.
Кенит не беше му предоставил обширни разяснения.
— Просто е. Тръгваш по плажа, вземаш каквото ти се стори интересно, а в края му един Чужд ще те посрещне. Той ще ти поиска златна монета; ти я постави върху езика му. Тогава той ще пророкува. — След това капитанът снижи глас. — Някои казват, че на този остров има оракул. Според една мълва този оракул е жрица, според друга — пленена богиня. Говори се, че тя знае всичко, което е било. И тъй като познава цялото минало, тя може да предсказва бъдещето. Самият аз се съмнявам, че това е истина, защото при своето посещение не видях нищо подобно. Във всеки случай Чуждият ще ни каже повече.
Уинтроу поиска да узнае повече подробности, с което предизвика нетърпението на пирата.
— Уинтроу, стига си се колебал. Когато настъпи моментът, ще знаеш какво да направиш. Ако можех да ти отговоря на тези ти въпроси, нямаше да ни се налага да посещаваме острова. Не можеш винаги да разчиташ на останалите да живеят и да мислят вместо теб.
И юношата покорно бе свел глава.
Все по-често Кенит му даваше подобни съвети и наставления. Понякога Уинтроу имаше сигурното усещане, че пиратът го подготвя за нещо, но не можеше да определи какво. След случилото се в Заграба той бе приел, че капитанът е далеч по-сложна и по-дълбока от очакваното личност.
Един следобед юношата бе работил заедно с Кенит, забивайки колчета. Мъжът отмерваше разстоянията и с върха на патерицата си отбелязваше нужните места, а момчето, въоръжено с торба указатели и дървен чук, забиваше колче. Някои от тези граници показваха контурите на път, други бележеха разположението на къщи.