В края на работата им Кенит бе започнал да оглежда очертанията с поглед, който виждаше нещо друго. Застаналият до него Уинтроу се опитваше да встъпи в неговия взор. Накрая пиратът наруши мълчанието.
— И последният глупак може да опожари град. Казват, че Игрот Дръзки опожарил двадесет — изсумтя той. — Аз ще издигна сто. Аз няма да остана запомнен с пепелища.
В онзи момент Уинтроу бе решил, че има до себе си визионер. И нещо повече — инструмент на Са.
Той отново огледа брега пред себе си. Кенит му беше казал да тръгне по плажа, но от кое място да започне? И имаше ли значение? Юношата леко сви рамене, повдигна глава и закрачи към ръба на песъчливата ивица. Именно от този край той възнамеряваше да подеме претърсването на все още облизвания от вълните плаж. Търсенето, в което щеше да дири съдбата си.
На открито слънцето бързо напомни за себе си. Уинтроу прокле недосетливостта си, заради която не беше взел кърпа за глава. Той крачеше със сведен поглед, но не забелязваше нищо необичайно сред пясъка — приливите бяха донасяли сплетени водорасли, мокри пера, дървесни отломки. Ако по подобни предмети щеше да бъде тълкувана съдбата му, то въпросните предсказания надали щяха да притежават особена значимост.
Близо до средата на плажа пясъкът отстъпваше пред черни скали. Платото зад гърба му вече се издигаше на височината на корабна мачта, разкриващо шистовите си слоеве. Водата вече се бе отдръпнала, оголвайки инак покритата повърхност. Ала сред нейните неравности бяха останали езерца, пълни с живот. Подобни гледки винаги бяха вълнували Уинтроу.
Той погледна назад, към гората. Кенит и Ета още не се бяха появили; оставаше му малко време. Юношата навлезе сред каменистия участък, като стъпваше внимателно. Тук морската растителност бе коварно хлъзгава: едно падане щеше да го запрати върху острите камъни, раковини и черупки.
Сред пълните с вода вдлъбнатини той откри актинии и морски звезди. Дребни рачета пробягваха от оазис на оазис. Една чайка кацна недалеч, за да се присъедини към разглеждането на Уинтроу.
За момент той приклекна край една от хлътнатините. Червени и бели актинии бяха покрили дъното ѝ. С пръст юношата раздвижи застиналата повърхност: пипалцата веднага се отдръпнаха от допира му. Уинтроу се надигна усмихнат и продължи пътя си.
Слънцето приятно нагряваше рамото му и облекчаваше болката в рамото. Единствените звуци на този плаж долитаха от вятъра, морето и чайките… Обстановка, в която той можа да си припомни почти забравената радост от една спокойна разходка по плажа в ясен ден.
Едва при погледа си назад юношата осъзна, че е подминал извивката на плажа. Пътеката зад него вече не се виждаше. А един бърз оглед към скалите нагоре му показа, че това не е място, където човек би искал да се озове по време на прилив. Въпросните скали се издигаха черни и неприветливи. И недостъпни. Или…? Уинтроу отстъпи крачка назад, за да огледа по-голяма част от скалната преграда. Той различи някаква цепнатина, наклонена пътека, отправяща се към върха. Началото ѝ не се намираше високо, на не повече от двоен човешки бой над сушата.
Преди изцяло да е обмислил разумността на постъпката си, той вече се катереше.
Ако това наистина беше пътека, а не случаен резултат от природните влияния, изработилите я умееха да пазят равновесие много по-добре от Уинтроу. Ръбът не беше достатъчно широк, за да може по него да се ходи спокойно, така че се налагаше човек да напредва странично. Наклонът бе остър; цялото му протежение блестеше, като засъхналата диря на охлюв. В един момент тази бляскавина му се струваше хлъзгава, в следващия лепнеше. А и от това място плажът изглеждаше много по-далеч — ако Уинтроу паднеше, долу го очакваха остри скали.
И все пак той беше изминал целия този път и нямаше да се откаже преди края му.
Юношата достигна до вдлъбнатина в скалата — това беше ръбът на пещера. Той пристъпи вътре, но не можеше да навлезе повече, защото на входа стоеше решетка.
Тясна цепнатина в скалата се простираше до самия ѝ връх, през който улей в отвора проникваше слънчева светлина. Благодарение на нея Уинтроу можа да види, че вътрешността на пещерата е не по-голяма от купето на обикновена карета. Скалният под бе наклонен, а в края му все още проблясваше локва морска вода, останала от прилива.
Но какво беше предназначението на решетките? Да не допуска хора вътре или да не допуска намиращите се вътре да излизат? Момчето обви един от металните пръти и се опита да го разклати. Прътът не помръдна, но се въртеше свободно.