В отговор на разнеслото се стържене повърхността на локвата трепна. Заради рязкото си отдръпване Уинтроу едва не полетя от скалата.
Излизаше, че водата, която той бе взел за локва, притежава много по-голяма дълбочина, иначе не би могла да побира подобно създание. И тъй като съществото продължаваше да го наблюдава спокойно със златистите си очи, Уинтроу се престраши да се върне до решетката.
Това беше морска змия, макар и недоразвита заради пленничеството си. Главата ѝ имаше големината на пони. Заради деформираното ѝ тяло Уинтроу не можеше да прецени дължината ѝ. Змията имаше блед жълто-зелен цвят, напомнящ светещ мъх. Тялото не притежаваше люспи, каквито юношата бе зървал по туловищата на другите подобни създания: вместо това то изглеждаше уязвимо меко. В добавка с това го покриваха разранени слоеве, причинени от триенето в стените. Беше видно, че това създание е прекарало целия си живот тук, в този затвор, където е било донесено като малко. Тази килия ограничаваше единствения му познат свят.
Уинтроу се огледа. Да, приливът можеше да достигне до отвора, донасяйки прясна морска вода със себе си. А храна? Явно някой специално хранеше змията.
Създанието се раздвижи сред езерцето си — по-скоро раздвижи опашка, защото тясното пространство не му предоставяше особена свобода. Това усилие изви тялото ѝ. Под състрадателния поглед на Уинтроу змията се опитваше да се намести по-удобно. Но не можеше, не и изцяло. Някой от сегментите на тялото ѝ трябваше да остане напрегнат.
— Значи си свикнало да те хранят — обърна се той към създанието, забелязал очакването му. — Но защо те държат тук? Като домашен любимец? Или като атракция?
Съществото наклони глава, заинтригувано от думите му. Подир това то потопи огромното си чело във водата, за да го навлажни. Дори това просто движение изискваше големи усилия: при опит да повдигне муцуна цялото му тяло се напрегна. Подобни безчетни напъни бяха загладили стените на затворническата кухина.
Създанието нададе вик, напомнящ грака на гарван, и най-сетне освободи глава. От едната страна на лицето му бе изникнала прясна рана: от нея лепкаво сълзеше зеленикава слуз.
Съчувстващият Уинтроу отново обхвана решетките. Те се въртяха свободно, ала бяха забодени дълбоко в скалния под и в тавана, без да помръдват. Юношата коленичи да огледа основата им, което скоро му предостави отговора.
Под пясъка и натрупалата се мръсотия той откри следите от строителна дейност. Това означаваше, че най-вероятно в горната си част решетките са поместени в отвори, пробити в скалата, след което улеят в долната част, спомогнал за монтирането им, е бил запълнен с камъни, застопоряващи другия край на металните пръти.
Последващият оглед му показа, че представата му е била правилна. Уинтроу опита да размести пръчките една по една. Всяка от тях се раздвижваше, някои в по-голяма степен от останалите.
След като знаеше как са били поставени решетките, можеше ли да ги отстрани?
Забравил Кенит и плажа, Уинтроу коленичи на пода, замете с ръка остатъците от пясъка, след което забърса камъка с ризата си. Скъпият нож, подарен му от Ета, се превърна в инструмент за остъргване на хоросана между отделните каменни блокове.
През цялото време създанието не отделяше поглед от работата му. От настойчивия му интерес човек можеше да остане с впечатление, че съществото осъзнава вероятността да се окаже свободно.
Работейки, юношата мислено сравни ширината на туловището с решетките. Най-малко три трябваше да отстрани, може би четири.
Той напредваше бавно. Хоросанът беше стар и ронлив и ако трябваше да се съобразява единствено с него, Уинтроу отдавна щеше да е приключил. Ала и самите каменни блокове затрудняваха напредъка му: те идеално се напасваха едни с други; и в изработката, и в поставянето им личеше умението на майстор. Ръцете на момчето, макар и загрубели, бързо започнаха да се покриват с мехури. Коленете започнаха да го болят заради неудобната позиция върху твърдия камък.
В един момент младият жрец се приведе и издуха изстърганите бучки, за да пъхне връхчетата на пръстите си в процепа. Той вече виждаше, че ще успее да подкопае достатъчно от фугата, за да успее да отмести каменния блок, но щяха ли да му стигнат силите?
Камъкът леко помръдна в отговор на усилието му. Да, щеше да стане. Уинтроу отново взе ножа и поднови работата си, макар че раненото рамо отново започваше да го боли. А създанието продължаваше да го наблюдава със златните си очи.