Докато двамата достигнат плажа, Ета беше плувнала в пот. През целия път насам тя неусетно бе помагала на Кенит, преструвайки се, че търси близостта му. Значителен процент от потта ѝ се дължеше именно на това напрежение, а не на задушливата горещина.
Понякога при вида на изгубилото съразмерността си тяло на нея ѝ идеше да закрещи към несправедливата съдба. Високото и силно тяло, нявга изпълвало я със страхопочитание, бе започнало да се изкривява по характерния за недъгавите начин — мускулите от засегнатата страна на тялото му трябваше да компенсират за липсата на крак. Тя забелязваше, че любимият ѝ обмисля всяко свое следващо движение, за да не се унижи с някоя проява на слабост. Неговият хищнически дух не бе угаснал и амбициите му не се бяха свили. Но тя се боеше, че тази негова пламенност може да се окаже непосилна за отслабеното му тяло.
— Къде е Уинтроу? — остро попита капитанът. — Не го виждам.
Ета заслони очи и се вгледа в плажа.
— Аз също не го виждам — притесни се тя.
Нищо на извития бряг и платото не можеше да го скрие. Къде беше изчезнал тогава? Жената примижа заради отразения в морето блясък.
— Може вече да е прекосил плажа. Възможно ли е Чуждите да са го пресрещнали и да са го отвели някъде?
— Не зная — изръмжа Кенит. Той повдигна ръка и посочи към отсрещния край на плажа, където част от сушата се врязваше в морето. — Там има скала с ниши, където са изложени намерените съкровища. Чуждият може да го е отвел там, за да може и Уинтроу да остави находката си. Мамка му! Трябваше да бъда с него. Исках да чуя какво ще му каже създанието.
Тя реши, че Кенит ще обвини нея за забавянето си. Но той само намести патерицата и кимна към скалата с нишите.
— Помогни ми да отида там — изръмжа пиратът.
Плажът бе изграден от сух пясък и ивици черна скала — гледка, от която сърцето ѝ се сви. Водата се беше отдръпнала почти изцяло. Скоро тя щеше да започне да настъпва към брега и постепенно да го залива. Скоро гребците от лодката щяха да очакват завръщането им…
Би било много по-разумно тя сама да изтича напред и да потърси Уинтроу, вместо да принуждава Кенит да прекосява целия плаж. И Ета едва не изрече гласно тази си мисъл. Ала в крайна сметка тя мълчаливо хвана любимия си под ръка. Нямаше съмнение, че и нему е хрумнала тази възможност. Щом той предпочиташе да отидат заедно, тя щеше да му помогне.
Уинтроу бе успял да разкървави ръцете си, а болното рамо пулсираше мъчително, по времето, когато отмести първия блок. Дори и по-тежък от очакваното, веднъж подкопан, камъкът отстъпи: юношата успя да подпъхне пети в образувалата се фуга и да тласне блока с крака. Първият от металните пръти стоеше оголен.
Уинтроу се изправи, разтърка кръста си и стисна решетката с две ръце. Със скърцане пръчката започна да се повдига. Змията развълнувано плесна с опашка във водата.
— Още е рано да се радваш — процеди юношата: прътът се оказваше по-тежък от предвиденото. Той се намести по-удобно, сграбчи я отново и повторно напъна. Неочаквано единият край изникна от земята. Младежът започна да я накланя, за което бе възнаграден с дъжд стара мазилка. Уинтроу не успя да удържи преградата, ала тя не падна обратно в жлеба си. Това му позволи да хване свободния край и да започне да го издърпва към изхода.
Прътът се спускаше бавно, с метален протест. В края на процеса Уинтроу загуби равновесие и тежко седна на пода, а прътът издрънча край него с трясък, отекнал като звъна на наковалня. Отгласът му изпълни пещерата.
— Това беше първият прът — обърна се той към змията.
Прозрачни клепачи за момент покриха големите златисти очи. Създанието повдигна глава над водата и я разтърси. Около шията му заблестяха множество петънца, искрящи като звезди. При раздвижването му Уинтроу видя, че тези багри са се разпространили по цялото тяло — пъстри като опашката на паун. Дали с тази проява съществото не изразяваше гнева си? Може би то се чувстваше заплашено от работата му. Бедното създание бе прекарало целия си живот тук и вероятно бе решило, че посетителят заплашва леговището му.
— Следващия път, когато водата се издигне, ще можеш да излезеш. Стига да искаш — обясни юношата, макар да знаеше, че за създанието думите му са просто звуци. То надали можеше да разтълкува успокояващия му тон.
Без да обръща повече внимание на съществото, Уинтроу пристъпи към следващия елемент на решетката. Сега работата му вървеше много по-бързо: празнината, образувала се от отделянето на първия блок, предоставяше удобна позиция за работа. Този камък дори не му се наложи да избутва изцяло, достатъчно беше да го отмести на разстоянието, което да позволи на следващия прът да излезе.