Втората метална пръчка се оказа по-хлабава и освен това юношата вече бе придобил рутина.
По време на изтеглянето ѝ му хрумна, че някой може да се разгневи на стореното от него. Може би целият този шум щеше да привлече вниманието на стопаните на острова.
Той довърши с изваждането на пръта, остави го да издрънчи на земята и пристъпи обратно до прага на пещерата, за да се огледа. Наоколо беше пусто, ала съществуваше друга заплаха: водата отново прииждаше към брега. На хоризонта се бяха струпали буреносни облаци, а вятърът духаше откъм морето и сякаш подканяше прилива да бърза. Водораслите, по-рано отпуснати неподвижно върху сушата, сега потрепваха под първия допир на водата. Имаше вероятност приливът да го завари тук.
А дори и да не станеше така, пак трябваше да се съобразява с Плажа на съкровищата, оракула и лодката, която ги изчакваше да се върнат при следващия прилив. Кенит сигурно беше побеснял.
Прегърнал болната си ръка, Уинтроу наблюдаваше как вълните се приближават бързо. За това той не можеше да направи нищо. Ако останеше тук, водата щеше да го залее. Дори и сега щеше да му се наложи да джапа по плажа, за да се върне.
А той трябваше да си върви. Беше сторил всичко, което бе могъл.
Зад гърба му долетя стържене. Юношата се обърна навъсено и се вцепени.
Създанието се беше надигнало от водата и се блъскаше в стените на килията си. Главата му, извита настрани, стоеше заклещена в отчасти отстранената решетка. Тялото му, макар дребно и деформирано, все така съдържаше сила, проличаваща в разстоянието, което изминаваха вдигнатите пръски.
— Върни се! — напразно извика Уинтроу. — Отворът още е прекалено малък! И водата още не е дошла.
Защо той продължаваше да си внушава, че животното е способно да го разбере? То отново се хвърли срещу решетките, като съумя единствено да се вклини по-силно. Опитът му да се върне назад се оказа неуспешен. Съществото се беше заклещило.
Със свито сърце юношата осъзна, че това предрешава и неговото бъдеще: той не можеше да остави създанието пленено. То бе започнало да се гърчи, трескаво шаващо с хриле и челюсти. В движенията на опашката вече започваше да личи отчаяние. Ако Уинтроу успееше да отстрани още един прът, съществото щеше да успее да се върне обратно във вира си. Нямаше да бъде свободно, но и нямаше да се е задушило.
Ако побързаше, Уинтроу щеше да спаси и собствения си живот.
Момчето предпазливо се приближи, за да прецени над кой от оставащите пръти ще е най-добре да съсредоточи усилията си. Гърчовете на съществото бяха разклатили един от блоковете — и освен това го бяха покрили със слуз, която определено нямаше да улесни отместването му.
Той взе един от вече отстранените пръти, за да го използва като лост. Заради дължината си елементът не беше особено подходящо оръдие на труда, но с негова помощ на Уинтроу нямаше да се налага да докосва слузта и да се доближава до създанието. Пленените животни не се колебаеха да хапят, а подобно създание с лекота би го прехапало на две.
Юношата блъсна импровизирания лост между два от оставащите пръти и напрегна. За съжаление това означаваше, че за момент натискът върху шията на плененото същество ще стане още по-силен. То изрева, но изненадващо не замахна към Уинтроу. Каменният блок започна да се отмества. Проклетият лост беше прекалено дълъг и се блъскаше в стените на кухината. Най-сетне камъкът бе избутан достатъчно. Сега му оставаше да извади пръта.
— Не ме хапи! — обърна се той към създанието. То явно разбра поне намерението му, защото притихна, тежко местещо хриле. А може би просто отслабваше, умирайки? Уинтроу отказваше да мисли за това, както отказваше да мисли за минаващото време. Той сграбчи пръта с две ръце и го повдигна.
И изрева.
Ръцете му пламнаха, прилепени към покрития със слуз метал. Но тази агония на плътта бледнееше пред болката на знанието.
Той позна нейната болка; осъзна мъките на разумно същество, останало пленено в продължителност, трудна за осмисляне. Заедно с нея той вдишваше парещ въздух. Негова беше станала болезнено уязвимата кожа, измъчвана от сухота. Негов беше страхът ѝ, че скоро щеше да стане прекалено късно. Тя трябваше да избяга сега, иначе щеше да е прекалено късно за всички им.
Уинтроу конвулсивно се оттласна от решетката. Тялото му отхвърли болката с рязкост, запратила го на пода. Там юношата остана да лежи, задъхан. Никога през живота си не бе изпитвал подобна близост с чужд ум. Дори връзката му с живия кораб се превръщаше в неумел и безчувствен мост в сравнение с това сливане. По време на мига, в който бе протекло всичко, Уинтроу не бе могъл да разграничава между себе си и животното.