— Ти не казваш нищо — отбеляза Рейн с овладян глас. — Виждам, че съм те наскърбил.
Тя се възползва от предимството си. Той трябва да смята позицията си за несигурна, но не и безнадеждна. И Малта се усмихна плахо.
— Просто не съм свикнала… никой не ми е говорил по такъв… — Тя замълча и си пое дъх, за да се успокои. — И сърцето ми бие така… Понякога, когато съм сепната, аз… Би ли могъл да ми донесеш чаша вино?
Тя повдигна ръце и леко докосна бузите си в желание да се успокои. Но нима подир онзи споделен от двамата сън тя можеше да го убеди, че духът ѝ е тъй крехък, че да бъде смутен от подобна искреност?
Да, можеше. Имаше паника в начина, по който Рейн бързо се отдалечи. Той грабна една чаша и наля виното тъй бързо, че то заплашваше да се излее. При завръщането му Малта се отдръпна едва забележимо, с привидно неосъзнат жест. Едва в следващия момент тя се престори, че е осъзнала постъпката си, прие чашата и отпи. Виното бе великолепно, отлична реколта.
Малта отпусна ръка и тихо въздъхна.
— Вече се чувствам по-добре. Благодаря ти.
— Благодариш ми, след като аз бях този, който ти причини тази тревога?
Тя го погледна удивено.
— Сигурна съм, че вината е у мен — хитро каза Малта. — Колко ли глупаво ти изглеждам, да треперя така от обикновени думи. Моята майка ме предупреди, че има много неща, които все още не зная. Предполагам, че това е част от тях. — Тя посочи към стаята. — Както сам можеш да видиш, ние живеем изолирано. Явно съм била по-изолирана, отколкото съм осъзнавала. Аз напълно разбирам наложителността да живеем простичко. И въпреки това тази нужда ме е лишила от много изживявания.
Девойката леко сви рамене.
— Зная толкова малко за младите мъже. — Тя сключи ръце в скута си, сведе поглед към тях и меко добави: — Ще трябва да те помоля да проявяваш търпение към мен. — И отново го погледна изпод клепки. — Надявам се, че няма да ме сметнеш за глупава и безинтересна, нито ще се изнервиш от нуждата да ме учиш на подобни неща. И се надявам, че няма да ме сметнеш за безнадеждна. Почти ми се иска да бях имала други ухажори, за да зная повече за отношенията между мъжете и жените.
Малта отново сви рамене и въздъхна, свеждайки поглед. За момент тя затаи дъх, надявайки се, че усилието ще изчерви бузите ѝ.
— Признавам, че почти не разбрах собствения си сън. — Без да повдига поглед, тя се помоли: — Ще може ли да ме научиш какво означават тези неща?
Не ѝ беше нужно да поглежда към лицето му. Дори не се налагаше да вижда стойката му. Тя знаеше, че го е завладяла напълно в момента, в който той отвърна:
— Не бих могъл да посоча нищо друго, което да искам повече от това да бъда твой наставник.
Глава осма
Потапяния
— Той спря да диша! — смая се Вивачия.
— Не! — изпищя Уинтроу. В този момент гласът му отново звучеше момчешки.
Юношата се оттласна от перилото и се затича назад. На един дъх той прекоси средната палуба и се втурна надолу по стълбата.
Страхът от смъртта бе единственото, карало пирата да остава вкопчен в живота. И когато Уинтроу и Вивачия го бяха убедили, че няма от какво да се страхува, Кенит бе престанал да се съпротивлява.
Уинтроу не спря да почука, а връхлетя направо. Ета изгледа със смаян гняв нахлуването му. Тя тъкмо приготвяше нови бинтове. Когато юношата се втурна към леглото, жената ги захвърли и се опита да му попречи.
— Не го буди! — каза тя. — Той най-сетне си почива.
— Той се опитва да умре! — възрази Уинтроу и я избута встрани, сграбчи ръката на пирата и го повика. Отговор не последва. Момчето го потупа по бузата, а после я зашлеви. След това я ощипа, два пъти. Но реакция така и не следваше. Кенит не дишаше.
Той бе умрял.
Кенит се отпускаше в мрака, като листо, отправящо се да легне върху горската твърд. Беше му топло и приятно. Само тънка нишка болка го свързваше с живота. С напредване на пропадането му тя изтъняваше и много скоро щеше да изчезне напълно; тогава той щеше да се е освободил от тялото си. То не му се струваше достойно за внимание. Нищо не заслужаваше вниманието му.
Кенит се отдръпна от себе си и почувства как съзнанието му се разгръща. Никога преди той не бе осъзнавал колко притиснати са мислите, когато са принудени да се ограничават с и от тленно тяло. Всички тези тревоги и идеи, натъпкани като моряшки партакеши. Сега те получаваха възможност да се разпръснат и да прекратят принудителното съжителство. И всяка щеше да придобие собствената си важност.