Той почувства някакво дръпване. Настойчивост, на която Кенит не можеше да се съпротивлява, го придърпа към себе си. Той неохотно ѝ се подчини, ала когато тя го изпълни, пиратът откри, че настойчивостта се колебае. Той остана да се поклаща в объркване. Сякаш някой го беше хвърлил в кипящ казан, където подскачаха варени риби. Ту една, ту друга от тези риби изскачаше на повърхността. Само дето това не бяха риби, а мисли. В един момент той беше жена, която си решеше косата, загледана в морето. Сетне той беше Ефрън Вестрит, който се кълнеше, че на всяка цена ще докара товара си невредим. Сега пък беше кораб, обгърнат от студени струи, заобиколен от игрив морски живот, а над него проблясваха звезди. По-дълбока, по-висока и по-обширна от всички тези съзнания, обгръщаща ги, ала тънка като слой шеллак, присъстваше друга съзнателност, която разгръщаше огромни криле и се стрелваше сред летен небосклон. Тя го привличаше по-силно от останалите; когато тя се отдръпна от него, Кенит се опита да я последва.
Не, забрани му някой, меко, но решително. Не. Аз няма да отида там, ти също. Нещо го дръпна назад. Той се чувстваше като дете, обгърнато в любяща и предпазваща майчина прегръдка. Тя го обичаше. Той се отпусна в прегръдките ѝ. Това беше корабът, прекрасният, бляскав кораб, който той бе спечелил. Този спомен дъхна върху пламъчето на неговото съществувание. Той засия по-силно и почти си спомни себе си. Но не това искаше той. Кенит се извърна и се отдръпна в нея, сливайки се с нея, превръщайки се в нея. Прекрасен, прекрасен кораб, отпуснал корпус върху милващите го води. Аз съм ти, а ти си аз. Когато аз съм ти, аз съм удивителен и мъдър. Той усети веселието ѝ в отговор на това ласкателство, ала то не беше ласкателство. В теб аз мога да стана съвършен, каза ѝ той. И се опитваше да се разтвори в нея, ала тя не му позволяваше.
Тя заговори отново, този път насочила думите си към друг. Намерих го. Ти трябва да го вземеш и върнеш обратно. Аз не зная как.
Отвърна ѝ момчешки глас. Той беше колеблив, тънък като дим и долиташе от много далеч. И страхът го караше да се запъва. Не разбирам какво имаш предвид. Как така си го намерила? Как да го взема и върна обратно? Къде да го върна? Отчаяната молба в младия глас пробуди нещо в него. Тя извика сянката на спомените от гласа на друго момче, също тъй отчаяно и умоляващо. Моля ви. Аз никога не съм правил това. Не мога да го направя. И не искам. Моля ви… Това беше скритият глас, тайният глас, срамният глас: гласът, който никога не биваше да бъде припомнян. Никой не биваше да го чува, никой. Той се хвърли отгоре му, обви се около него, за да го приглуши. Попи го в себе си, за да го укрие. Това възстанови ключовата му същина. Той трепна от гняв, задето те го бяха принудили отново да стане себе си.
Ето така, обърна се тя към другия. Точно така. Открий парчетата от него и ги съедини обратно в едно. И продължи по-тихо. Има места, където двамата почти съвпадате. Започни с тях.
Какво искаш да кажеш с това? Как така съвпадаме? Как е възможно той да съвпада с мен?
Исках да кажа, че в известни отношения двамата приличате един на друг. Вие споделяте повече, отколкото осъзнаваш. Не се страхувай от него. Вземи го. Възстанови го.
Той се вкопчи още по-силно в нея. Не, нямаше да бъде допуснат да бъде отделен от нея. Отчаяно той се бореше да се сплете с нея, да вплете съзнанието си в нейното — както едничко въже е изградено от множество нишки. Тя не го отблъсна, ала и не го приветства. Той усети как бива сглобяван отново и насочван към нещо, което беше част от нея, намираше се сред нея, ала също така беше и самостоятелно.
Ето. Вземи го. Върни го обратно.
Връзката между двамата притежатели на гласове бе смайващо сложна. Те се обичаха взаимно, а въпреки това се бореха да не станат едно. Раздразнение пламтеше на места сред отношенията им. Той не можеше да открие ясна граница между нея и момчето, но всяка от тях изтъкваше собственичество над огромна душа, която не можеше да принадлежи на едно създание. Разперените криле на древно създание едновременно ги прикриваха и засенчваха, ала двамата не го осъзнаваха. Слепи и чудати съзнания, обгърнати от обич, която те се бояха да признаят. За да надвият, от тях се искаше единствено да се предадат, ала те не можеха да осъзнаят това. Красотата на онова, което те можеха да бъдат, го изпълваше с болка. Това беше обич, която той бе търсил през целия си живот; обич, която да прости грешките му и да го направи цялостен. От онова, за което той копнееше най-силно, двамата се бояха и го отбягваха.