Върни се. Моля те. Това беше гласът на момчето, умоляващ глас. Кенит… Моля те, избери живота.
Името представляваше магия. То го обгръщаше и определяше. Момчето усети това. Кенит. Гласът му го повтори подканящо. Моля те, Кенит. Бъди жив, Кенит. При всеки допир с думата той ставаше по-солиден. Спомени се обвиваха около названието, за да го тласнат обратно вътре.
Моля те, отвърна той. И направи усилие да си спомни името на своя мъчител. Уинтроу. Моля те, Уинтроу, пусни ме да си вървя. Той искаше да обвърже момчето с повеля по същия начин, по който самият той биваше обвързан. Ала вместо да подчини Уинтроу на волята си, тези думи го накараха да се съсредоточи върху наличието на момчето.
Кенит, с готовност отвърна то. Кенит, помогни ми. Върни се при себе си, стани отново себе си. Върни се в живота си.
Тогава се случи нещо необичайно. Сред настойчивото приветствие на Уинтроу и усета на Кенит двамата се смесиха. Спомените се отделиха от своите притежатели. В тях едно момче ридаеше безгласно в последната нощ, която щеше да прекара у дома си, преди да отпътува за манастира. Момче заекваше ужасено, докато гледаше как баща му бива пребиван почти до смърт, докато някакъв смеещ се непознат го принуждава да гледа. Момче се мяташе и крещеше от болка, когато седмоъгълна звезда биваше татуирана върху бедрото му. Момче медитираше и различаваше образи на дракони сред облаците и змии сред водата. Момче, борещо се със своя мъчител, който го стискаше за гърлото. Момче, изцяло потънало в книга. Момче, полузадушено от нашийника и болката, татуирана върху лицето му. Момче, часове наред упражняващо буквите. Момче, притиснало ръка към палубата и отказващо да издаде звук, докато инфектираният му пръст бива отрязван. Момче, усмихващо се въпреки болката, докато татуировка биваше изличавана от бедрото му.
Корабът бе казал правилно: съществуваха много сходни точки, множество места, където двамата съвпадаха. Това сходство бе невъзможно за отричане; двамата се припокриваха, превръщаха се в едно, сетне отново ставаха отделни.
Кенит отново позна себе си. Уинтроу потръпна заради жестокостта, изпълвала първите години от живота на Кенит. В следващия миг пиратът се оказа залян от състрадание и жалост. Тази вълна бе дошла от момчето. В неразбирането си Уинтроу се стремеше да излекува онези части, които Кенит умишлено бе отчупил от себе си. Това също си бил ти. Трябва да го задържиш, не спираше да настоява младият жрец. Не бива просто да захвърляш части от себе си, защото са болезнени. Приеми ги и продължи напред.
Момчето не разбираше какво предлага. Онова хленчещо същество никога не можеше да стане част от Пирата Кенит. Кенит се защити по начина, към който винаги бе прибягвал. С гняв и презрение той отблъсна Уинтроу, прекъсвайки връзката на състрадание. В миг преди разделянето им до него достигна обидата на момчето. За пръв път от много години насам Кенит изпита жегването на угризение. Но преди да е могъл да се замисли над него, той дочу друг женски глас. Този нов глас зовеше името му.
— Кенит… Моля те, моля те, моля те, не умирай!
Неизбежна болка очертаваше контурите на тялото му. Гърдите му усещаха някаква тежест, а единият му крак изпитваше непълноценност. Той си пое дълбок дъх през гърло, загрубяло от сухота и повръщано. С усилие като изтеглянето на котва той отвори очи. Светлината го опари.
Курвата стискаше лявата му ръка и капеше сълзи отгоре ѝ. С това прокапало лице и разрошена коса… И с тези истерични хлипове… Непоносимо. Той направи опит да освободи ръката си, но установи, че е прекалено слаб.
— Престани, Ета, моля те — дрезгаво изхриптя капитанът.
— Кенит! — Тя възкликна радостно. — Любими, ти си жив!
— Вода… — заръча ѝ той, колкото заради жаждата си, толкова и да се отърве от сополите ѝ. Тя веднага скочи и се върна с гарафата. Кенит навлажни гърлото си и немощно избута тежестта от гърдите си. Тя беше космата. Коса, потно лице. Пиратът съумя да повдигне глава. Това беше Уинтроу. Момчето бе седяло на стол до леглото и бе рухнало върху Кенит. То бе затворило очи, лицето му имаше отвратителен цвят, а по бузите му още личаха сълзи. Уинтроу бе плакал за него.
Кенит бе връхлетян от неочаквано чувство. Главата на момчето бе отпусната върху гърдите на капитана и допълнително затрудняваше дишането. Пиратът бе искал да го избута, ала допирът до него пробуди чужд до този момент копнеж. Струваше му се, че самият той отново се е преродил в това момче. Него Кенит можеше да защити от нещата, които някога бяха разкъсали собствения му живот.