В крайна сметка двамата не бяха чак толкова различни. Корабът бе казал така. Защитавайки момчето, Кенит би спасил себе си.
Интересно чувство бе тази власт. Тя притежаваше способността да удовлетвори едно остро желание, присъствало неназовано още от невръстните години на Кенит. Преди той да е успял да размисли допълнително, очите на Уинтроу се отвориха. Погледът на момчето бе неприкрит. То се взря в лицето на Кенит с бездънна мъка, която се превърна в удивление. Ръката му се протегна към бузата на Кенит.
— Ти си жив — смаяно прошепна Уинтроу. Гласът му трепереше като на трескав, ала очите му пламтяха не от температура, а от радост. — Ти беше разтрошен. Също като стъклопис. Толкова много елементи крие човекът. Беше удивително. И все пак ти се върна. — С въздишка той затвори очи. — Благодаря ти. Аз не исках да умра.
При следващия си поглед момчето изглеждаше по-овладяно. То повдигна глава и се огледа замаяно.
— Явно съм припаднал — промърмори Уинтроу. — Бях навлязъл много дълбоко в транс. По-рано това не ми се беше случвало. Берандол ме предупреждаваше… Имам късмет, че успях да намеря пътя си обратно. — Той рязко се облегна на стола си. — Явно и двамата извадихме късмет — занесено обяви той.
— Не чувствам крака си — рече му Кенит. Сега вече му беше по-лесно да диша и говори. И можеше изцяло да се съсредоточи върху странното усещане за крак, който свършваше в нищото.
— Намазах го с лекарство, което приглушава болката. Възползвай се от момента, за да поспиш. Когато ефектът му отшуми, болката ще се върне. За съжаление не разполагам с достатъчно екстракт…
— Пречиш ми — тросна се Ета.
Уинтроу трепна. Жената стоеше край него, стиснала чаша. В действителност момчето не ѝ пречеше — тя би могла да доближи леглото от другата страна. Но макар и замаян, юношата схвана намека ѝ.
— Прощавай — рече той и се надигна. На втората крачка към вратата Уинтроу се свлече на пода и остана да лежи там.
Ета възкликна раздразнено.
— Ще повикам някой от моряците да го изведе — рече тя. Кенит остана загледан в припадналото момче и със закъснение осъзна предложената му чаша.
Пръстите, които поддържаха тила му, бяха хладни. Пиратът изпи цялата чаша, но тя не се оказа достатъчна. Това беше вода от корабните запаси, нито прясна, нито студена, попила вкуса на бъчва. И все пак тя му се стори нектар: малкото количество бе единственият недостатък.
— Още — изхриптя Кенит.
— Сега ще ти донеса — обеща му тя.
Погледът му я проследи до каната. Пътьом забеляза припадналото момче. Само преди мигове Кенит бе възнамерявал да заръча на Ета нещо, свързано с момчето. Но вече не помнеше. Той летеше, издигаше се над леглото. Стряскащо и все пак приятно усещане.
Поредната чаша бе донесена и той я пресуши.
— Аз мога да летя — обърна се той към жената. — Без болката аз мога да летя. Болката ме приковаваше.
Тя се усмихна топло.
— Все още си замаян. И може би леко пиян.
Кенит кимна. Не можа да сдържи глупавата си усмивка. Изпълваше го благодарност. Толкова дълго той бе принуден да съжителства с болката, а нея вече я нямаше. Това бе прекрасно. В този момент той се чувстваше добронамерен към целия свят.
И всичко това благодарение на момчето.
Той отново погледна към проснатия Уинтроу.
— Той е добро момче — каза той. — Двамата с кораба го обичаме.
Той се унасяше, но въпреки това успя да погледне към лицето на жената. Тя тъкмо докосваше бузата му. Капитанът бавно се раздвижи и успя да улови ръката ѝ.
— Нали ще се погрижиш за него? — Погледът му обхождаше лицето ѝ, редуваше устата и очите. Беше му трудно да се съсредоточи върху цялото лице. Прекалено много усилия. — Мога ли да разчитам на теб?
— Това ли искаш? — колебливо го попита тя.
— Повече от всичко на света — пламенно заяви той. — Бъди добра с него.
— Щом това е волята ти — почти неохотно отвърна Ета.
— Хубаво. — Той леко стисна пръстите ѝ. — Знаех си, че ще мога да разчитам на теб. Сега мога да спя спокойно.
И той затвори очи.
Когато Уинтроу отвори очи, под главата му имаше възглавница, а тялото му бе покрито с одеяло. Той лежеше на пода в капитанската каюта. Но как се беше озовал тук? Той си спомняше накъсан сън за един стъклопис. Зад витража се криеше уплашено момче. Счупен витраж. По някакъв начин Уинтроу бе съединил отново парчетата от стъклописа, а момчето бе изпитало благодарност. Не. Не, в съня той беше момчето… не, той беше съединил парчетата, а Берандол и Вивачия го бяха съветвали иззад водна пелена. В съня присъстваха змия и дракон. Звезда със седем лъча, която болеше много. После той се бе събудил, Ета му се беше ядосала, а след това…