Не, нямаше смисъл. Той не можеше да си припомни всичко. Дългият ден бе насечен на откъси, които той не можеше да съедини в едно цяло. Някои части определено бяха дошли от съня му. Други бяха настойчиво истински. Наистина ли по-рано днес той бе отрязал крак? Той затвори очи и подири Вивачия. Усещаше присъствието ѝ: както винаги, когато посегнеше към нея. Безмълвната връзка бе нещо постоянно. Той я усети, ала тя изглеждаше разсеяна. Това не беше проява на подминаване от нейна страна, по-скоро на интерес към нещо друго. Може би тя също бе замаяна като него.
Във всеки случай нямаше смисъл да лежи тук.
Той се извърна към леглото на Кенит. Гърдите на пирата спокойно се издигаха и спускаха под завивката. Лицето му имаше отвратителен цвят, но той оставаше жив. Поне тази част от съня на Уинтроу се оказваше истинска.
Юношата си пое дъх, опря ръце на дъските и внимателно се изправи, борещ се с прилива на замайване. Никой транс до този момент не беше го изтощавал по такъв начин. Той не беше сигурен какво точно е правил, нито дали изобщо е правил нещо. В манастира се бе научил да използва тези вглъбявания, за да се отдава изцяло на изкуството си. Под това влияние отделните прояви на талант се обединяваха в едно цялостно произведение. Изглежда младежът бе приложил тези си умения в излекуването на Кенит, макар и да не разбираше самия начин. Освен това той не помнеше да се е потапял в подобен транс.
Веднъж стъпил здраво на краката си, Уинтроу внимателно се приближи към леглото. Това ли изпитваха пияните? Дали и те се чувстваха замаяни по подобен начин, дали и те съзираха цветовете като прекалено ярки, а очертанията на предметите с пресилена острота? Не, надали. Това усещане не беше приятно. Никой не би търсил умишлено подобно изживяване.
Пред леглото той спря. Никак не му се искаше да проверява превръзките на крака, но знаеше, че трябва да го стори. Имаше вероятност пиратът още да кърви. Ако това наистина се окажеше така, Уинтроу нямаше представа какво да стори. Най-вероятно да се отчайва.
Той предпазливо посегна към крайчеца на одеялото.
— Недей да го будиш.
Гласът на Ета бе мек, затова той почти не го позна. Уинтроу се обърна с цялото си тяло към нея.
Тя седеше на един стол в края на стаята. Под очите ѝ се бяха образували торбички. Върху коленете ѝ почиваше тъмносин плат, а иглата в ръцете ѝ се движеше усърдно. Жената прекъсна конеца със зъби, обърна плата и поде нов бод.
— Трябва да проверя за кървене.
Дори и сам Уинтроу усети, че говори завалено.
— Не изглежда да кърви, но ако разместиш превръзките, за да прегледаш раната, тя наистина може да се раздразни. Най-добре го остави.
— Той идва ли в съзнание? — попита Уинтроу. Умът му започваше да се прояснява.
— За кратко. Точно след като ти… го доведе обратно. Искаше да пие вода. После отново се унесе. Оттогава не се е будил.
Юношата разтърка очи.
— Колко време е минало?
— Почти цяла нощ — спокойно рече жената. — Скоро ще се съмне.
Той не проумяваше добронамереността ѝ. Разбира се, тя не гледаше към него топло, нито се усмихваше. По-скоро нещо бе напуснало гласа ѝ, нотка на ревност или недоверие, неизменно присъствала до този момент. Уинтроу се радваше, че тя вече не го мрази, но не беше сигурен как да реагира на промяната.
— В такъв случай ще отида да поспя — каза той.
— Можеш да си починеш тук — предложи жената. — Тук е чисто и топло. И ще бъдеш близо до Кенит, ако той има нужда от теб.
— Благодаря ти — смотолеви Уинтроу, макар да не бе сигурен, че би искал да спи тук. При всички положения той щеше да спи някъде на палубата, ала го смущаваше мисълта да се отпусне в присъствието на непозната. А последвалото бе още по-странно. Тя повдигна работата си от скута и я задържа във въздуха, местейки поглед между плата и него. Това бяха панталони, очевидно предназначени за него. Юношата смяташе, че трябва да каже нещо, но не знаеше какво. Жената мълчаливо постави плата обратно върху скута си и възобнови работата си.
Уинтроу отново се върна на мястото си край възглавницата — като куче. Той не легна, а само приседна, загръщайки се с одеялото. И се загледа в Ета, докато тя не повдигна очи.
— Как така си станала пират? — рязко я попита той. Не бе осъзнавал, че ще изрече това, докато думите сами не изхвърчаха.
Жената замълча за момент, преди да отвърне със замислен глас. В думите ѝ не се долавяше съжаление.