— Работех като курва в един публичен дом в Заграба. Кенит ме хареса. Един ден аз му помогнах да убие едни хора, които го нападнаха там. Тогава той ме взе със себе си и ме отведе на кораба си. В началото не бях сигурна защо го е сторил и какво се очаква от мен. Но скоро идеята му ми се изясни. Аз можех да бъда нещо много повече от курва, стига да поисках. И той ми даваше този шанс.
Уинтроу се взираше в нея, защото думите ѝ го бяха шокирали. Не признанието, че е убивала заради Кенит — от подобна жена бе очаквал това. Но тя се бе самоопределила като курва. Това беше мъжка дума, презрителна обида, предназначена единствено за жените. И въпреки това тя не изглеждаше посрамена. Напротив, тя си служеше с думата като с острие, отстраняващо всичките му предубеждения за нея. Тя бе изкарвала прехраната си с близостта си и не изглеждаше да съжалява. Това породи странен интерес. Сега тя му изглеждаше далеч по-силна от преди.
— А каква си била, преди да станеш курва?
Несвикнал да използва тази дума, Уинтроу наблегна прекалено много на нея. Той не бе възнамерявал да прозвучи така. Дори не бе възнамерявал да задава подобен въпрос. Може би Вивачия го бе тласнала?
Тя се навъси насреща му, решавайки, че той я укорява. С безизразен поглед жената отвърна:
— Бях дъщерята на курва. — С предизвикателство в гласа тя попита на свой ред: — А какъв си бил ти, преди баща ти да те направи роб?
— Жрец на Са. Или поне се обучавах.
Жената повдигна вежда.
— Наистина ли? Бих предпочела да съм курва.
Тези думи слагаха неоспорим край на разговора. Уинтроу нямаше какво да отговори. Той не се чувстваше наскърбен. Жената бе изтъкнала огромната пропаст между двамата по начин, целящ да подчертае, че двамата изобщо не са способни да общуват, още по-малко да се наскърбят взаимно.
Тя отново се бе съсредоточила върху работата си, изчистила лице от какъвто и да било израз. Уинтроу почувства, че е изпуснал един шанс. Само преди мигове бе изглеждало, че тя е отворила врата към себе си. Сега преградата се бе издигнала отново, непроницаема. Но защо това имаше значение за него? Той си зададе този въпрос, защото изпитваното разочарование го изненада.
Разочарованието се дължеше на пропуснатата възможност да спечели благосклонността на Кенит чрез нея, нашепна една хитра част от него. Уинтроу прогони тази мисъл. Той искаше да се сдобие с дружбата ѝ, защото тази жена също принадлежеше към творението на Са, решително си каза той. Той искаше да се сближи с нея заради нея самата, а не заради специфичните ѝ отношения с пиратския капитан. И не защото тя не приличаше на никоя от жените, с които се бе сблъсквал до този момент.
Той затвори очи за момент и се опита да прогони всичката изкуственост. Думите му бяха искрени.
— Може ли да опитаме отново? Бих искал да бъдем приятели.
Ета го погледна изненадано. И се усмихна кисело.
— За да мога да спася живота ти при нужда, като се застъпя за теб пред Кенит?
— Не!
— Това е добре. Защото аз нямам подобно влияние пред него. — Тя леко снижи глас. — Онова, което е между нас, аз никога не бих използвала по подобен начин.
Уинтроу усети възможност.
— А аз не бих искал подобно нещо от теб. Просто бих искал да поговоря с някого. Толкова много неща ми се случиха в последно време. Всичките ми приятели са мъртви, баща ми ме презира, робите, на които помогнах да се освободят, са забравили помощта ми, подозирам, че Са’Адар би искал да се отърве от мен. — Той замълча, усетил, че се впуска в самосъжаление. Той си пое дъх, ала следващите му думи прозвучаха още по-жално. — Никога в живота си не съм се чувствал толкова самотен. И нямам представа какво ще се случи с мен.
— А нима някой има? — безсърдечно каза Ета.
— Да, аз имах — тихо отвърна той. Мислите му се насочиха към миналото. — Когато бях в манастира, животът се простираше пред мен като сияен път. Аз знаех, че ще продължа да се уча. Знаех, че се проявявам отлично в работата си. Истински обичах живота си и нямах желание да променя каквото и да било. Тогава бях повикан вкъщи, защото дядо ми умираше, а след това баща ми ме принуди да заживея на този кораб. От онзи момент аз нямам влияние над живота си. Всеки път, когато се опитам да поема контрол над него, само го изкривявам в някаква още по-странна посока.
Жената прехапа конеца.
— Като всички ни.
Уинтроу тъжно поклати глава.
— Не зная. Може би за другите наистина е така. Зная само, че това не са нещата, към които бях привикнал, нито нещата, които очаквах. Аз не спирам да търся начин да се върна там, където бях, и отново да заживея живота, който ми беше познат преди, но…