— Не можеш да се върнеш — прямо каза тя. Гласът ѝ не беше нито мек, нито жесток. — Тази част от живота ти е приключила. Остави я настрана като нещо отминало, без значение дали смяташ, че още не е настъпило време за раздяла. Никое същество не може да решава как трябва да изглежда животът му.
Тя повдигна очи и го прикова с погледа си.
— Бъди мъж. Разбери къде си сега и се постарай да се възползваш от онова, което те заобикаля. Приеми живота си, тогава може да го преживееш. Ако се отдръпваш от него с настояването, че това не е твоят живот, той ще те подмине. Подобна глупост може и да не доведе до смъртта ти, но за теб ще бъде все едно, защото няма да си живял.
Уинтроу слушаше смаяно. Думите ѝ бяха безсърдечни, но те преливаха от мъдрост. Почти по рефлекс той подири съсредоточението на медитацията, както когато размишляваше над ученията на Са. По същия начин той изследваше идеята ѝ и сега, проследяваше логиката ѝ.
Да, тези мисли идваха от Са и бяха достойни. Приеми. Започни отначало. Открий смирението отново. Той бе преценявал предварително живота си. Берандол винаги го бе предупреждавал за този му недостатък. И в сегашния му живот също се криеше възможност, стига той да посегнеше към нея. Защо си бе втълпил до такава степен да се върне в манастира си, сякаш Са можеше да бъде намерен единствено там? Какво бе рекъл той току-що? Че колкото повече се опитва да поеме контрол над живота си, толкова повече го изкривяваше. Нищо чудно, та той се бе противил на волята на Са.
Той внезапно осъзна как робите са се чувствали, когато оковите са се свличали от глезените и китките им. Нейните думи го бяха освободили. Той щеше да се освободи от себеналожените цели.
Уинтроу повдигна очи и се огледа, за да види посоката, в която го зовеше Са.
— Престани да се взираш така.
В гласа на Ета се смесваха повеля и неспокойство. Уинтроу веднага сведе поглед.
— Аз не се… Не съм имал намерение да се взирам. Просто думите ти ме накараха да се замисля дълбоко… Ета, къде си учила тези неща?
— Какви неща? — Сега в гласа ѝ преобладаваше подозрение.
— Да приемеш живота си и да извлечеш най-доброто от него…
Изречена гласно, тази идея изглеждаше съвсем проста. Само преди мигове тези думи бяха отеквали с екота на истината. Просветлението действително представляваше истината, изречена в подходящото време.
— В бардака.
Дори този отговор донесе ново знание.
— В такъв случай Са наистина е там, в цялата си слава и мъдрост.
Тя се усмихна, почти в истински отговор, а не просто гримаса.
— Съдейки по количеството мъже, които сумтят името на божеството, когато свършват, Са определено е там.
Уинтроу извърна очи, защото представата бе смущаващо ярка.
— Сигурно това е труден начин да преживяваш — изтърси той.
— Така ли мислиш? — изсмя се Ета. — Изненадана съм да чуя подобно нещо. Но пък ти си още момче. Повечето мъже ни казват, че биха дали всичко за възможността да си изкарват прехраната лежешком. Те си мислят, че е лесно цял ден да търпиш подобно удоволствие.
Уинтроу се замисли за момент.
— Сигурно е много трудно да бъдеш близка и уязвима с мъж, към когото не изпитваш истински чувства.
За частица от мига очите ѝ притъмняха в размисъл.
— След определено време всички чувства изчезват — рече тя с почти детински глас. — Това донася облекчение, така нещата са много по-лесни. Тогава по нищо не се отличава от всяка друга неприятна работа. Освен ако не случиш на мъж, който те наранява. Но пък хората непрекъснато се нараняват по време на работа: случва се фермери да бъдат наръгани от добитъка си, берачите падат от дърветата, рибарите губят пръсти или се удавят…
Гласът ѝ затихна. Погледът ѝ отново се насочи към плата. Уинтроу мълчеше. След известно време крайчетата на устата ѝ трепнаха в усмивка.
— Кенит ми възвърна чувствата. В началото го мразех. Това беше първото нещо, което той ме научи да изпитвам: омраза. Знаех, че това е опасно. Опасно е за една курва да чувства каквото и да било. Знанието, че той ме е накарал да изпитвам емоции отново, само ме караше да го мразя още по-силно.
Защо, почуди се Уинтроу. Но не каза нищо. Не се налагаше.
— Един ден той дойде в публичния дом и се огледа. — Думите ѝ бяха придобили занесеността на спомен. — Той беше облечен много изящно и беше много чист. В тъмнозелен сюртук с копчета от слонова кост, с жабо и ръкавели от бяла дантела… По-рано той не бе посещавал дома на Бетел, но аз знаех кой е. Още тогава по-голямата част от Заграба знаеше кой е капитан Кенит. Той не беше дошъл както повечето мъже, с приятели или с целия си екипаж. Не беше и пиян. Не, той дойде сам, трезвен и целенасочен. Той ни огледа, много внимателно, и избра мен. „Тя ще свърши работа“, каза той на Бетел. После заръча стая и храна. И плати на Бетел, още там, пред всички. Подир това пристъпи до мен, сякаш вече бяхме сами, и се приведе. Аз реших, че ще ме целуне — някои мъже правят това. Но той подуши въздуха край мен и ми нареди да се изкъпя. Тогава се почувствах унизена. Човек би си помислил, че за една курва унижението е непознато, ала това не е така. Все пак аз се подчиних. И после се качих в стаята. Там направих онова, което искаше от мен, но нищо повече. Бях побесняла, държах се студено с него. Очаквах той да ме набие, да ме прогони или да се оплаче на Бетел. Вместо това той остана удовлетворен.