Корабът все още се поклащаше в безименното заливче, където бяха пристигнали едва вчера. Лъчите на утрото прогонваха последните остатъци от мъглата; много скоро топлината им щеше да стане по-осезаема.
Уинтроу завари фигурата да се взира в канала, сякаш застанала на пост. Може би тя наистина дежуреше.
— Притеснявам се, че другият кораб няма да ни намери — изрече тя в отговор на мисълта му. — Как ще знаят къде да търсят?
— Имам усещането, че Кенит и Соркор са плавали заедно дълго време. Подобни хора си имат начини да се оправят в подобни ситуации. Освен това Кенит е още жив. Скоро той ще се възстанови, за да може лично да ни отведе до Биволския залив.
Юношата говореше уверено, стараещ се да успокои кораба.
— Сигурно — неохотно се съгласи Вивачия. — Но аз бих се чувствала по-спокойна, ако вече се отправяхме на път. Истина е, че Кенит преживя нощта, но той все още е далеч от излекуван. Вчера той умря, когато престана да се бори да живее. Днес той се бори да остане жив. Не ми харесва как сънищата му се накъсват. Бих се чувствала по-спокойна, ако той имаше край себе си истински лечител.
В известна степен думите ѝ го засегнаха. Уинтроу знаеше, че той е далеч от лечител, ала това не ѝ пречеше да похвали изпълнението му. Той погледна към дъските, на които вчера бе изпълнил операцията си. Кенитовата кръв бе повторила очертанията на стройното тяло. Тъмното петно по чудат начин очертаваше болния крак и бедрото. Това петно се намираше недалеч от отпечатъка, оставен от Уинтроу. Този белег си бе останал неизтрит върху палубата. Дали и сянката на Кенит щеше да остане? Юношата се навъси и прокара босия си крак върху петното.
Допирът приличаше на досега до струнен инструмент, ала породеният ответ не беше звук. Животът на Кенит отекваше в съзвучие с неговия. Уинтроу се олюля заради силата на връзката и трябваше да приседне върху палубата, опитващ се да намери думи за изпитаното. Това не бяха спомените на Кенит, нито неговите мисли или сънища. Той бе усетил същината на пирата. Най-близкото обяснение, което би дал, сравняваше начина, по който специфична миризма извиква далечни спомени. Но изпитаното от юношата бе стократно по-силно. За момент той почти изгуби себе си.
— Сега разбираш как се чувствам аз — тихо каза фигурата. Миг по-късно тя прибави: — Не знаех, че това би ти повлияло по такъв начин.
— Каква беше тази проява?
— Силата на кръвта. Кръвта си спомня. Кръвта припомня не дни, нощи и събития, а същини.
Уинтроу мълчеше в опита си да улови пълния смисъл на изреченото от нея. Той протегна ръка към разлялата се сянка, но я отдръпна в последния момент. Не съществуваше любопитство, което да го принуди отново да изпита това. Остротата на чувството бе разтърсила душата му и едва не го бе прогонила от самия себе си.
— И това е нещото, което почувства ти — добави корабът. — Ти, който притежаваш собствена кръв. И собствено тяло, със собствени спомени и собствена личност. Ти можеш да изблъскаш Кенит и да заявиш: „Това не съм аз.“ Аз не мога. Аз съм просто дърво, попило спомените на твоите роднини. Личността, която наричаш Вивачия, е нещо, което аз изковах за себе си. Когато кръвта на Кенит попи в мен, аз бях безсилна да я отхвърля. Също като робското въстание. Личност подир личност се вливаха в мен, а аз бях безсилна да отхвърля дори само една.
— Онази кошмарна нощ… Представи си какво е да се давиш сред идентичности, не веднъж или два пъти, а десетки пъти. Те се свличаха върху палубите ми и умираха, ала с изтичането си кръвта им ме превръщаше в хранилище на идентичността им. Това се случваше и с роби, и с моряци. Те идваха при мен. Всичко, което бяха те, се прибави към мен. Понякога, Уинтроу, това ми идва в повече. Аз следвам криволиците на пролятата кръв и ги познавам в подробности. И не мога да се освободя от тези призраци. Единствените по-силни от тях влияния са онези, които ме притежават двойно: чиято кръв е попила в дъските ми, чиито съзнания са свързани с моето.
— Не зная какво да кажа — смутено отвърна Уинтроу.
— Мислиш ли, че не зная това? — хапливо каза Вивачия.
Настъпи дълго мълчание. На момчето се струваше, че самите палубни дъски излъчват студенина към него. То се отдалечи мълчаливо, понесло новите си дрехи под мишница, а също и знанието, че на борда нямаше място, което да я освободи от неговото присъствие.